15.10.11 г.

Денят на благодарността

Егото е многоглава ламя. Поглъща те безотказно и търси още.
Нужно е да направиш крачка встрани, да излезеш извън филма режисиран от него, в който сам си се вкарал, за да вникнеш в случващото се.
Трябваше ми време за да се осъзная. Да спра да анализирам, да упреквам, да изисквам, да очаквам, да се питам защо не аз, защо други. Трябваше ми време, за да намеря смелост да призная благодарността си, защото всеки когото сме срещнали в живота си я заслужава.
Той е от хората, с които би предприел пътуване до края на света (макар че нашето бе само до Гуча) Но именно съвместния път, емоцията от фестивала в закътаното сръбско селце близо до Чачак предизкват искренната ми благодарност. Защото еуфорията зарежда, защото създадените спомени са от онези, които винаги би разказвал с радост.
Той е човекът запалил ме по фотографията и "18% Сиво". За това сега знам, че "Изкуството не е да правим това, което можем! Изкуството е да правим това, без което не можем! Независимо колко добре го умеем."
Той бе съвсем искрен, когато ми каза "Само не се влюбвай в мен", а аз погрешно помислих, че е поза.
Хората остават част от живота ни не винаги с физическото си присъствие, но с нещата , на които са ни научили. За това помним първите си учители как ни учеха да четем и пишем, учителят от първите уроци по танци, момчето или момичето научило ни да се целуваме, да правим любов...
Всеки от хората в живота ни е наш учител по свой неповторим, уникален начин. Световете ни често се сблъскват запратени един към друг от нашето его, но неминуемо след това, отърсени от пораженията при сблъсъка  намираме семената на благодарността и ги разпръскваме.
...Защото само тя възражда.
P.S. Всяка прилика с действителни лица не е случайна.

15.10.2011
Елена Такева

Няма коментари:

Публикуване на коментар