21.04.12 г.

Lost In Translation


Случвало ли ви се е да искате да споделите чувствата си с някой, а този някой да не разбира нито дума от български език ( освен – „да”, но с „да” не може да се обясни всичко, особено, когато има и „не” за казване), а съответно вашето ниво на неговия майчин език да ви отвежда до сложни, заплетени, нелепо-смешни, развеселяващи околните ви приятели ситуации.
Е, аз много държах да изясня отношенията си точно на италиански език, още повече, че вече близо три месеца всяка седмица по шест час учех езика на Петрарка.Това ми дава правото да кажа какво мисля точно на италиански, нали?  Дори започнах с думите          „ Защото искам да ме разбереш правилно ще пиша на италиански...”
Учудващо е, че не бях пила нищо друго освен кафе! Но пък бях слушала музика, която определено окриля душата и те кара да се впускаш в сложни преводи на всевъзможни езици.
И защото с граматиката бях все още в градината на сегашното време - реших - няма да използвам минало време ( така или иначе тези неща са си останали в миналото). Няма да използвам и бъдеще време ( защо да давам обещания, когато мога да получа по-интересни предложения?!?) Само тук и сега (разбирайте – само в сегашно време), както е казал Ошо. Всъщност бих могла да озаглавя разказа си – Как станах последовател на Ошо и последствията от обзелото ме просветление.
След като отделих необходимото време да изложа връхлитащите ме мисли, естествения преход бе превода. И така – преведох го ( в този момент се учудвам на смелостта си ) – два часа сложен превод на текст от един лист. Два часа, в които осъзнах, че миналото време е по-необходимо от бъдещето ( защото то е базата) и се наложи да прегледам учебника набързо, за да мога да образувам глаголите, да науча как се спрягат , когато са свързани с движение или са си просто глаголи. Да се поогледам дали някой модален глагол не се е вмъкнал между редовете, защото те са по-специални и ... със замах да финализирам писанията си.
Прочетох около 6 пъти написаното и всеки път ми харесваше повече от предходния. За сигурност проверих текста през Google Translator и направих някои малки корекции. Беше идеален. Звучеше силно. Бях доволна от брилиянтността му и от себе си.
Дадох си сметка колко бързо напредвам всъщност!
Изпратих го!
А телефона ми звънна точно след 10 минути и един развеселен мъжки глас ми предложи : „Защо не ми кажеш всичко отначало на английски?”
Смяхме се заедно как съм „убила” италианския език, защото в първите изречения бях объркала лицето и моите думи бяха в неговата уста, а той прекрасно знаеше, че не е казвал , нито дори си помислял подобни възможности.
След това прилежно ми преведе текстa въпреки късния час и аз успях да видя грешките си.
Комична ситуация, която обаче не успя да ме срази. Усмихвах се.
„Някой друг разсмивал ли те е така?”
„Не, никой друг – само ти.”
„Значи съм постигнала каквото исках – само аз съм!”

21.04.2012 г.
Елена Такева

10.04.12 г.

Amo – il principio di ogni cosa!


Amo il modo in cui mi hai baciata in Piazza Nettuno a Bologna.
Amo il fatto che hai recitato per me Lermontov in russo al nostro primo incontro.
Amo la tua mano che cinge la mia vita mentre attraversiamo le gelide vie bolognesi.
Amo il modo in cui mi togli i vestiti. Amo gli istanti in cui ti senti imbarazzato, al nostro primo incontro e inciampi una, due, tre volte…
Amo quando mi sfiori, la sensazione del tuo corpo sul mio corpo. Amo la tua passione.
Amo quando devo stirare una gonna e non so maneggiare il tuo ferro da stiro, e tu lo prendi e tutto concentrato cominci a stirarla.
Amo quando mi fai gli spaghetti alla carbonara e discutiamo sugli ingredienti e non capisco che cosa sia la pancetta e tu la cerchi nel dizionario russo e mi dici che ci serve grudinka, ma io non ci capisco neanche allora, fino a quando non scoprirò che si tratta di bacon.
Amo quando cerchi di scoprire qual è il mio frutto preferito e quando scopri che adoro le fragole – ne compri 2000!
Amo quando balli il tango. Ma più di tutto amo quando balli il tango con me anche se non conosco ancora i passi.
Amo quando mi fai ridere alle tre del mattino e la mia risata risuona nelle case dei vicini. E pechè siamo svegli a quell’ora – indovinate!
Amo il fatto che ci inventaimo storie nostre che ci fanno ridere, come quella del potere delle arance oppure del tuo vicino curioso che innarca immancabilmente le sopraciglia e chiede con complicita delle nostre notti…
Amo il fatto che scopri alcuni miei tratti che pensavo di conoscere soltanto io.
Amo il fatto che sai dare sempre esattamente le risposte che voglio sentire.
Amo il tuo senso dell’umorismo e il simbolo a tre punte che testimonia l’esistenza degli extraterrestri.
Amo quando mi accompagni alla stazione e nell’istante preciso in cui mi metterei a piangere mi racconti una storia buffa – naturalmente su di noi e il tuo vicino.
Amo come canti quella canzone di quando avevi 18 anni e facevi il cicerone ai turisti a Napoli.
Amo il calore del tuo corpo, che sento nel mio letto.
Amo guardarti dormire. Amo sveglairmi presto al mattino e accompagnarti alla porta quando esci per andare al lavoro a quell’irragionevolmente piccola ora. 
Amo il fatto che mi prendi appena antrato dalla porta. Amo il tuo desiderio per me.
Amo i puzzle che componi, l’andare in bicicletta. Amo il fatto che hai comprato piante di fiori come ti ho suggerito… anche se sono dei cactus! Amo il fatto che chiedi il mio parere per l’arrangiamento del tuo “giardino” da terrazzo particolarmente quando ti sei messo in testa di includerci anche una statuina bianca.
Amo il fatto che hai lasciato il mio messaggio scritto con il rossetto sulla finestra.
Amo l’istante in cui ti ho incontrato anche se lo evitavo acuratamente.
Amo è il principio di tutto, e ora anche della fine.
Amo…
10.04.2012
Elena Takeva

4.04.12 г.

Sono Solo Parole

Ще напиша думи за един мъж на белия лист  и после ще ги духна на вятъра …
Колкото и да се вглеждам в снимките – ние сме „от двете страни на Екватора”. Сякаш съществуваме в две паралелни Вселени, в две различни реалности, а сме тук на тази планета Земя, на един континент, само на някакви си 1500 км – плюс , минус 100.
И защо е така невъзможно, така мъчително, така изпъстрено с условности, точки и запетайки?!?
Събуждаме се в различни легла, в едни и същи утрини и същевременно неподобаващи една на друга. 
 И сме в един и същи свят, а ето , че не сме.
Щастлив си , ако имаш късмета любимият ти да е на един полет разстояние …  и един автобус… и един влак …
А може би щастлив си , ако имаш любим?!?
04.04.2012г.
Елена Такева

3.04.12 г.

Цветните лъчи на лятото


„Всяко място има своя миг, своя ъгъл и светлинно насищане, когато изглежда най-добре. Ако си заседнал на това място, научаваш кога е този миг и го очакваш.” Томас Харис /„Мълчанието на агнетата”


Трябваше да разкажа тази история още преди една година и половина … и без това не спирам да я разказвам.
 В средата на август 2010 година за първи път от много години заминах на почивка на нашето Черноморие за  една седмица и то не как да е , а с влак, в спален вагон – няма да има повторение. С влак не бях пътувала от детството си и кой да ме предупреди , че щом сляза на ж.п. гарата в Бургас е необходимо да си заверя билета за връщане!?! Така че ,в деня , в който съвсем внезапно реших, че си тръгвам и се оказах отново на гарата в Бургас, но вече в девет вечерта, се оказах без място  във влака за връщане.
Седях  върху куфара си нещастна, уплашена как ще пътувам 8 часа права в някакъв мръсен вагон ( защото българските железници са…) и реших отново да се върна до касите и да поговоря с касиерката. Отидох, споделих й, че сме колежки – в смисъл не съм касиерка, но пътуванията са моята работа – и дали не е възможно да ми намери място. Жената ми се усмихна благо и каза: „ Мило момиче, август е, всичко е пълно. Мога обаче да ти посоча един вагон пълен само с ученици, те непрекъснато правеха промени  в резервациите на местата и все ще се намери някое свободно място.”
 И така аз се запътих да търся въпросния вагон с окрилено от очаквания сърце. Намерих го, беше празен. Качих се и започнах да избирам между празните купета къде да се настаня. Най- сетне намерих „моето” купе и се настаних. Забравих до момента да спомена, че бях облечена цялата в бяло – лятна блуза, пола, сандали, чанта. А както разбрах по-късно това се бе оказало от значение за прекрасната компания, която бавно се оформяше около мен.
След около 10 минути жена на възраст малко над 50 години отвори вратата на купето ми и ме запита „ При Вас свободни места има ли?”. Подвоумих се, но се очертаваше дълго, задушно и самотно пътуване и ми се искаше да имам компания, а очевидно спътницата ми бе без място също като мен. За това и отвърнах, че и аз съм без място и понеже знам, че вагоните са пълни , ако това купе се напълни ще си делим вече заетото от мен място, с надеждата , че поне то ще е свободно. Жената се засмя и седна до мен. Заговорихме се. Живееше близо до Добринище. Тогава вратата се отвори отново и на входа й застана жена , дръпваща си за последно от цигарата и запращаща фаса през прозореца. Погледна ни – „Някакви места, момичета?” Аз и моята спътница се спогледахме и тя ми каза : „Ти говори. Беше първа.” И аз отново обясних каква е ситуацията и че на драго сърце ще си делим – вече трите – въпросното място. Новата ни спътница влезе, настани се до прозореца и започна да изпраща целувки на един тъмен балкански субект през прозореца, а първата ми спътница затвори очи и сякаш изчезна в друг свят . Така останала сама , въпреки двете жени, с които деляхме купето, пристигнаха една двойка студенти. Момчето ме погледна и каза: „ Знаете ли , седнала сте на мястото ми? Но няма проблем, ако няма други хора ще се сместим.” И аз отново заобяснявах, че всъщност аз съм без място, а после е дошла първата жена и сме решили да си делим това място, ако се окаже свободно. А след 10 минути се е появила и другата ни спътница и ние и на нея сме предложили същия вариант. Тогава момчето се усмихна широко и изрече най- сигурните думи до този миг(Не се безпокойте, ако всички места са заети, аз ще ви отстъпя моето място, така че вие трите ще се редувате да седите.) Бях щастлива, благославях съдбата, касиерката, хората , които бях срещнала в този влак.
Влакът потегли. Ние бяхме точно 5 човека в осем местно купе. Вагонът бе препълнен с хора с дамаджани, татуирани ( не че имам против татуировките нещо, но си беше факт) полупияни момчета и се носеше невъобразим  аромат на алкохол, недоизмито море и заспало по кожата слънце.
Все по-често някой надникваше и питаше дали има свободни места и за да се запази баланса на групата ни – емоционалния ни баланс - реших да изляза и да намеря „съквартиранти” за пътуването ни, с които да ни е комфортно да пътуваме. Точно до тоалетните – две момиченца на по 17 години седяха притиснати, полу-унесени  върху куфара си. Приведох се над тях и им казах : „Ако нямате места, в моето купе има. Искате ли да дойдете?” Дойдоха! И бяха много радостни, защото почнаха да ни предлагат дъвки, бонбони  и един разтопен шоколад за благодарност. А на връщане взех и едно момче, което слизаше в Стара Загора… Така вече бяхме осем!
И така купето бе пълно с много интересни нови приятели. Смеехме се и си разказвахме истории. Чудехме се как съдбата ни е събрала…
До този момент първата ми спътница продължаваше да е със затворени очи и да не разговаря с нас, което лично мен ме учудваше, но приех , че има всякакви хора и не я безпокоях.
Когато към два сутринта се унесохме в сън, малко преди да заспя тя ме побутна по ръката и ми каза: „ Искам да ти кажа нещо, за да не се чудиш. До сега отправях молитви и ето , че нашето пътуване протича безпроблемно. Аз съм последователка на Бялото братство и не случайно избрах твоето купе въпреки, че останалите бяха празни. Не се ли зачуди защо дойдох при теб?” Казах, че съм се зачудила, но отговор така или иначе не съм очаквала да получа и съм отминала въпросите възникнали у мен. Тя продължи: „ Ти седеше цялата в бяло , в този тъмен вагон и това бе знак, който ми бе даден.”
Няма да коментирам. Това са фактите от това пътуване. И съм благодарна на Господ, на Съдбата, на Бялото братство, че превърна тези часове с лекота в прекрасно преживяване.
След това, когато се прибрах в София първото нещо, което направих бе да се запозная с учението на  Петър Дънов. Не мога да забравя думите му: „ Ако искаш да обичаш – не се страхувай! Ако искаш да те обичат – не се съмнявай!”
Цял живот се уча!
03.04.2012г.
Елена Такева

2.04.12 г.

За предубежденията

С ръка на сърцето мога да кажа, че никога не съм подозирала , че съм предубедена. Докато животът не се завъртя така, че на повърхността да изплуват предубежденията ми в целия им блясък. И пак се замислих, че работата с егото ми никога не ще има край.
Някак случайно, небрежно, а всъщност много категорично ми бе заявено направо в лицето -  „И ти скъпа моя таиш едно на ум без причина.” И не можех да отрека. Имаше доказателства вече.
След като така бях впечатлена от  Bachatango – то в Италия, реших веднага да намеря школа и да започна да се уча  тук, в София. Оказа се, че тази разновидност на тангото или по-точно микса на двата танца не е популярен в България. Докато прозвънявах танго-школи и все повече се отчайвах, защото за да се запиша бе необходимо да имам партньор, съвсем неочаквано по време на партито на Теди, Мария ми спомена , че танцува и ме покани и мен. Ей , така – от нищото се получи. А вече се бях отказала.
Купих си специална пола за танго , насрочихме си среща, заредихме се с настроение и в уречения ден бях на точното място. За моя изненада в залата срещнах един мъж, с когото танцувахме салса. По-точно той бе от напредналите и идваше в нашата група, за да ни помага да усвояваме танца по-добре. Не го харесвах. Бях си създала мнение, в което бях убедена… А сега се срещахме отново в залата за танци.
Може би повторенията се случват , за да се даде шанс да променим нагласите си, да минем на друга честота, да се научим…
Казах на Мария „ Дано не трябва да танцувам с него.” И тя ме успокои – „ Щом не искаш- няма.” Така напълно спокойна от широката й усмивка влязох в залата и … след десет минути танцувах точно с него.
Няма да изпадам в подробности – кой, защо и как. Само ще кажа – оказа се много мил и въпреки, че танцуваше близо две години, бе невероятно търпелив  „ да ме разходи” както се казва на езика на тангото и да ми покаже стъпките.
После се замислих защо някога си бях създала погрешно впечатление? Кое ме бе накарало да съм предубедена?
Причината бе в мен самата, в създадените вече модели …
А бе дошло време да ги променя.
02.04.2012 г.
Елена Такева