21.04.12 г.

Lost In Translation


Случвало ли ви се е да искате да споделите чувствата си с някой, а този някой да не разбира нито дума от български език ( освен – „да”, но с „да” не може да се обясни всичко, особено, когато има и „не” за казване), а съответно вашето ниво на неговия майчин език да ви отвежда до сложни, заплетени, нелепо-смешни, развеселяващи околните ви приятели ситуации.
Е, аз много държах да изясня отношенията си точно на италиански език, още повече, че вече близо три месеца всяка седмица по шест час учех езика на Петрарка.Това ми дава правото да кажа какво мисля точно на италиански, нали?  Дори започнах с думите          „ Защото искам да ме разбереш правилно ще пиша на италиански...”
Учудващо е, че не бях пила нищо друго освен кафе! Но пък бях слушала музика, която определено окриля душата и те кара да се впускаш в сложни преводи на всевъзможни езици.
И защото с граматиката бях все още в градината на сегашното време - реших - няма да използвам минало време ( така или иначе тези неща са си останали в миналото). Няма да използвам и бъдеще време ( защо да давам обещания, когато мога да получа по-интересни предложения?!?) Само тук и сега (разбирайте – само в сегашно време), както е казал Ошо. Всъщност бих могла да озаглавя разказа си – Как станах последовател на Ошо и последствията от обзелото ме просветление.
След като отделих необходимото време да изложа връхлитащите ме мисли, естествения преход бе превода. И така – преведох го ( в този момент се учудвам на смелостта си ) – два часа сложен превод на текст от един лист. Два часа, в които осъзнах, че миналото време е по-необходимо от бъдещето ( защото то е базата) и се наложи да прегледам учебника набързо, за да мога да образувам глаголите, да науча как се спрягат , когато са свързани с движение или са си просто глаголи. Да се поогледам дали някой модален глагол не се е вмъкнал между редовете, защото те са по-специални и ... със замах да финализирам писанията си.
Прочетох около 6 пъти написаното и всеки път ми харесваше повече от предходния. За сигурност проверих текста през Google Translator и направих някои малки корекции. Беше идеален. Звучеше силно. Бях доволна от брилиянтността му и от себе си.
Дадох си сметка колко бързо напредвам всъщност!
Изпратих го!
А телефона ми звънна точно след 10 минути и един развеселен мъжки глас ми предложи : „Защо не ми кажеш всичко отначало на английски?”
Смяхме се заедно как съм „убила” италианския език, защото в първите изречения бях объркала лицето и моите думи бяха в неговата уста, а той прекрасно знаеше, че не е казвал , нито дори си помислял подобни възможности.
След това прилежно ми преведе текстa въпреки късния час и аз успях да видя грешките си.
Комична ситуация, която обаче не успя да ме срази. Усмихвах се.
„Някой друг разсмивал ли те е така?”
„Не, никой друг – само ти.”
„Значи съм постигнала каквото исках – само аз съм!”

21.04.2012 г.
Елена Такева

17.04.12 г.

Влюбването


„Човек не знае защо се влюбва. Той бива въвлечен и баста!”
Първата ни среща бе в едно от най-известните столични заведения, популярно  с  хубавото си италианско кафе и групата италианци, които неотменно се събираха по масите , за да огледат лятно време преминаващите момичета по улицата, да цъкат с уста, да подвикват “bella” и дори да вдигат саморъчно направени картончета от 1 до 10, за да класират красотата явила им се пред очите.
Докато се уговаряхме къде да се видим и многозначително, макар и шеговито да ми подхвърляше, че той ще е отгоре т.е. на горния етаж, а ако съм искала аз мога да съм отдолу, разбирайте, ако предпочитам ще седнем в самото фоайе на кафенето, аз се опитвах да си го представя, но така и неуспявах.
И така въпросния ден аз пристигнах броени минути преди него. Подозирам, че бе тук малко по-рано и още на входа ме бе забелязал и огледал подобаващо, преценявайки ме, класифицирайки ме…не че аз ненаправих същото по-късно. Щом се настаних телефона ми звънна и приятния му глас ми съобщи , че скоро ще бъде при мен. „Скоро” беше 2 минути. След тях срещу мен се изправи един усмихнат мъж , небрежно хвърли ключовете от джипа  на масата, наведе се през нея и ме целуна. Постепенно на масата се появиха два мобилни апарата, пури, луксозна запалка. Не обичах такива демонстрации, въпреки че обичах усмивки. И си казах – ок, нека бъде по твоите правила. Отворих чантата си и извадих червилото си Yves Saint Laurent , сенките си за очи Dior, слънчевите си очила на Gucci, едно невероятно  красиво огледало с инкрустации и в този момент забелязах въпроса в очите му. „Какво правиш?” – зададе го най-сетне гласно той.
 Намигнах му и отговорих „ Ти извади своите играчки за момчета и аз като възпитано момиче трябваше да ти покажа и моите.” Разсмяхме се. Мисля , че в този момент се харесахме и двамата.
Въпросното заведение се превърна в наше любимо място и там правехме срещите си преди работа, по време на работа или пък след работа. С времето искаше да бъде по-мъдър отколкото можеше да си позволи , когато е с мен, а аз пък всячески не му позволявах.
Малко преди една наша среща, докато го чаках да дойде, казах на сервитьорката, която ме познаваше добре, че искам да ми направи една услуга, когато господинът дойде и си поръча кафе да сложи в чинийката му „ето това късметче” и подадох  приготвеното за целта късметче. Много исках тактично да му подхвърля мнението си …
Беше забавно, защото когато той дойде, моята сервитьорка се появи моментално и го попита: „ Желаете ли кафе?” Изненадан отвърна:”Не, ще пия Кайпириня.” Тя обаче не се предаваше: „ А кафе?” попита отново. И отново отговора беше различен” И един фреш.” Аз наблюдавах готова да се разсмея, забавлявайки се на нейната упоритост и неговото неведение.
За трети път сервитьорката попита: „ Така и не разбрах кафе ще желаете ли?” Победен, моят възлюбен  прие: „ Добре, донесете ми това кафе, за което така настоявате.”
Късметчето беше там – близо до чашката за кафе и канелената бисквитка, а сервитьорката      „небрежно” бе завъртяла така чинийката при сервирането, че погледа се спираше веднага на малката синя хартийка навита на руло. Любопитен какво му е отредила съдбата, Фабио се пресегна, разви листчето, но не успя да преведе написаното и  ми го подаде. Тогава аз със собствения си глас, казах това , което мисля, но което пишеше на късметчето, което бях дала умишлено да му бъде поднесено: „ Да обичаш и да бъдеш мъдър е невъзможно. Това го могат само боговете. Нали не си безсмъртен?!? Живей!”
Истина е, че понякога, някакви съвсем нелогични, малки, незначителни неща променят хода на дните ни. Този път бе за хубаво.

14.04.2012г.
Елена Такева

12.04.12 г.

Страсти по време на Страстната седмица


Сряда е, втората седмица  на април – Страстната седмица при това !
Мой виртуален от скоро приятел още рано тази сутрин изстреля : „Усещам щастие около теб, Такева.” и така си беше.
Почувствах това чувство още преди няколко дни – едва доловим отенък – като птица разперила криле на хоризонта. Ей, така, съзираш една дъга между небето и Земята. Но дъга на щастието.
Преди 2 дни с всяко вдишване и издишване усещах въздуха и щастието , което нахлуваше през ноздрите ми. (А ме охарактеризираха с една дума –Въздухоотнемаща!) Как се случи? Нали тъгувах? Нали не се случваха нещата както аз исках? А ето , че в мига , в който спрях да анализирам, преценявам  и искам – се оказах щастлива. И се сетих за притчата , която Вяра ми разказа : „Попитали един Дзен монах как се постига щастието. Монахът се усмихнал така сякаш знае всички отговори и отвърнал:” Махнете от изречението „Аз искам щастие.” думите „Аз” и „Искам”, които са егото и суетата и ще остане само „Щастие”!”
Днес някъде по обяд докато Емилия се опитваше да  ми направи възможно най-добрата снимка, така между другото споделих (защото аз обичам да си споделям с нея), че съм щастлива, а не знам как се е случило. Еми отсече (Тя има удивителната способност да звучи мъдро. ) – „Как откъде?!? От Нико!Тази история ти донесе това щастие.” Аз настоях „ Как така, та аз плаках!”, а Еми се усмихна и каза: ”Ако е истинско трябва да има сълзи.”
Чувстава разпънати на кръст – Страстната седмица е!
Скоро ще разбера какво ще възкръсне. Пролет е, а тогава се ражда живота, тогава е времето за възкресение.
12.04.2012
Elena Takeva

10.04.12 г.

Amo – il principio di ogni cosa!


Amo il modo in cui mi hai baciata in Piazza Nettuno a Bologna.
Amo il fatto che hai recitato per me Lermontov in russo al nostro primo incontro.
Amo la tua mano che cinge la mia vita mentre attraversiamo le gelide vie bolognesi.
Amo il modo in cui mi togli i vestiti. Amo gli istanti in cui ti senti imbarazzato, al nostro primo incontro e inciampi una, due, tre volte…
Amo quando mi sfiori, la sensazione del tuo corpo sul mio corpo. Amo la tua passione.
Amo quando devo stirare una gonna e non so maneggiare il tuo ferro da stiro, e tu lo prendi e tutto concentrato cominci a stirarla.
Amo quando mi fai gli spaghetti alla carbonara e discutiamo sugli ingredienti e non capisco che cosa sia la pancetta e tu la cerchi nel dizionario russo e mi dici che ci serve grudinka, ma io non ci capisco neanche allora, fino a quando non scoprirò che si tratta di bacon.
Amo quando cerchi di scoprire qual è il mio frutto preferito e quando scopri che adoro le fragole – ne compri 2000!
Amo quando balli il tango. Ma più di tutto amo quando balli il tango con me anche se non conosco ancora i passi.
Amo quando mi fai ridere alle tre del mattino e la mia risata risuona nelle case dei vicini. E pechè siamo svegli a quell’ora – indovinate!
Amo il fatto che ci inventaimo storie nostre che ci fanno ridere, come quella del potere delle arance oppure del tuo vicino curioso che innarca immancabilmente le sopraciglia e chiede con complicita delle nostre notti…
Amo il fatto che scopri alcuni miei tratti che pensavo di conoscere soltanto io.
Amo il fatto che sai dare sempre esattamente le risposte che voglio sentire.
Amo il tuo senso dell’umorismo e il simbolo a tre punte che testimonia l’esistenza degli extraterrestri.
Amo quando mi accompagni alla stazione e nell’istante preciso in cui mi metterei a piangere mi racconti una storia buffa – naturalmente su di noi e il tuo vicino.
Amo come canti quella canzone di quando avevi 18 anni e facevi il cicerone ai turisti a Napoli.
Amo il calore del tuo corpo, che sento nel mio letto.
Amo guardarti dormire. Amo sveglairmi presto al mattino e accompagnarti alla porta quando esci per andare al lavoro a quell’irragionevolmente piccola ora. 
Amo il fatto che mi prendi appena antrato dalla porta. Amo il tuo desiderio per me.
Amo i puzzle che componi, l’andare in bicicletta. Amo il fatto che hai comprato piante di fiori come ti ho suggerito… anche se sono dei cactus! Amo il fatto che chiedi il mio parere per l’arrangiamento del tuo “giardino” da terrazzo particolarmente quando ti sei messo in testa di includerci anche una statuina bianca.
Amo il fatto che hai lasciato il mio messaggio scritto con il rossetto sulla finestra.
Amo l’istante in cui ti ho incontrato anche se lo evitavo acuratamente.
Amo è il principio di tutto, e ora anche della fine.
Amo…
10.04.2012
Elena Takeva

5.04.12 г.

Когато Съдбaта ми поднася лимони се научих да си правя лимонада


Миналата нощ, когато публикувах една много експресивна фотография на Джеймс Хюстън, сбърках името му с това на Нютън. Десет минути по-късно се усетих и се замислих защо така изведнъж припокрих двама невероятни фотографа, но различаващи се по стил.
След това като се върнах назад във времето се сетих за една много смешна история от „Моите Италии” и едно мое емблематично объркване, с което моите приятелки дълго време се шегуваха с мен.
И така  - имах един обожател от Сицилия, който бе много мил и редовно ми пишеше романтични съобщения. Същевременно, в София ,един друг италианец не спираше да пише за Луната, звездите и всички допълнения, за които в тези моменти само италианците се сещат. И така Енрико, от София замина за Рим по работа, а Матео замина от Сицилия за Милано – също по работа. Действието се развиваше точно един ден преди рождения ми ден. Като в момента , в който Енрико пристигна в Италия се обади да ми остави италианския си мобилен номер. По стечение на обстоятелствата, ръководени от Съдбата, която ни се радваше от ъгъла как се оплитаме, Матео ми се обади от летището за да ми каже , че е пристигнал в Милано. Като само чух : „Пристигнах.”  И естествено си помислих, че ми звъни Енрико.
Така под името на Енрико освен първия телефонен номер, който ми бе дал запаметих и този на Матео. J
На следващия ден ( рождения ми ден) тези два телефонни номера не спираха да ми изпращат смс-и за поздрави и уточнения какъв да бъде подаръка ми. Аз се чудех защо Енрико ми пише от два различни номера, но дори и не можех да си представя каква каша забърквам. В момента, в който отговаряйки на смс от Матео ( мислейки си , че е Енрико) – че за подарък искам единствено него, телефона ми звънна( с другия номер естествено) и Енрико, който вече се бе усетил че аз нещо  „не съм в час” ( а аз не знаех , че той нещо подозира) ме попита : „Аморе, какво има?” Аз все така настойчиво изчуруликах: „ Не искам никакъв подарък , а само да се върнеш по-скоро.” И изпратих звучна целувка. Да ама не!
Той се усмихна и отвърна: „Ами аз не съм  питал нищо за подарък, защото вече съм ти взел.” В този момент вече разбрах какво съм направила и набързо замазах положението с: „Аз само те предупреждавам, обаче така се радвам, че си се сетил...” Не знам дали ми повярва. Като човек от киното , вникващ в детайлите съм сигурна съм, че някакво съмнение се е прокраднало през ума му, но повече така и не повдигна въпроса.
Как само се ядосах на себе си ! Беше ми и смешно, но и не можех да повярвам, че бях направила такава нелепа грешка.
Докато се успокоявах и се опитвах да гледам само от смешната страна на нещата, както сега, Матео се обади за да ми честити рождения ден . Голяма грешка! И понеже бях ядосана ... много категорично му заявих повече да не ми звъни. ( А той се обаждаше прочел съобщението ми, че искам само него за подарък. )
Историята не свършва така. Макар и да изглежда, че това е финалния акорд.
Четири месеца по-късно, в Рим, в една дъждовна февруарска вечер, на площад Свети Петър, под погледа само на гвардейците на Ватикана, Матео ме целуна и ме попита: „Все се чудя какво се случи с теб на рождения ти ден?”

05.04.2012 г.
Елена Такева

4.04.12 г.

Sono Solo Parole

Ще напиша думи за един мъж на белия лист  и после ще ги духна на вятъра …
Колкото и да се вглеждам в снимките – ние сме „от двете страни на Екватора”. Сякаш съществуваме в две паралелни Вселени, в две различни реалности, а сме тук на тази планета Земя, на един континент, само на някакви си 1500 км – плюс , минус 100.
И защо е така невъзможно, така мъчително, така изпъстрено с условности, точки и запетайки?!?
Събуждаме се в различни легла, в едни и същи утрини и същевременно неподобаващи една на друга. 
 И сме в един и същи свят, а ето , че не сме.
Щастлив си , ако имаш късмета любимият ти да е на един полет разстояние …  и един автобус… и един влак …
А може би щастлив си , ако имаш любим?!?
04.04.2012г.
Елена Такева

3.04.12 г.

Цветните лъчи на лятото

by Elena Takeva

„Всяко място има своя миг, своя ъгъл и светлинно насищане, когато изглежда най-добре. Ако си заседнал на това място, научаваш кога е този миг и го очакваш.”
Томас Харис /„Мълчанието на агнетата”


Трябваше да разкажа тази история още преди една година и половина … и без това не спирам да я разказвам.
 В средата на август 2010 година за първи път от много години заминах на почивка на нашето Черноморие за  една седмица и то не как да е , а с влак, в спален вагон – няма да има повторение. С влак не бях пътувала от детството си и кой да ме предупреди , че щом сляза на ж.п. гарата в Бургас е необходимо да си заверя билета за връщане!?! Така че ,в деня , в който съвсем внезапно реших, че си тръгвам и се оказах отново на гарата в Бургас, но вече в девет вечерта, се оказах без място  във влака за връщане.
Седях  върху куфара си нещастна, уплашена как ще пътувам 8 часа права в някакъв мръсен вагон ( защото българските железници са…) и реших отново да се върна до касите и да поговоря с касиерката. Отидох, споделих й, че сме колежки – в смисъл не съм касиерка, но пътуванията са моята работа – и дали не е възможно да ми намери място. Жената ми се усмихна благо и каза: „ Мило момиче, август е, всичко е пълно. Мога обаче да ти посоча един вагон пълен само с ученици, те непрекъснато правеха промени  в резервациите на местата и все ще се намери някое свободно място.”
 И така аз се запътих да търся въпросния вагон с окрилено от очаквания сърце. Намерих го, беше празен. Качих се и започнах да избирам между празните купета къде да се настаня. Най- сетне намерих „моето” купе и се настаних. Забравих до момента да спомена, че бях облечена цялата в бяло – лятна блуза, пола, сандали, чанта. А както разбрах по-късно това се бе оказало от значение за прекрасната компания, която бавно се оформяше около мен.
След около 10 минути жена на възраст малко над 50 години отвори вратата на купето ми и ме запита „ При Вас свободни места има ли?”. Подвоумих се, но се очертаваше дълго, задушно и самотно пътуване и ми се искаше да имам компания, а очевидно спътницата ми бе без място също като мен. За това и отвърнах, че и аз съм без място и понеже знам, че вагоните са пълни , ако това купе се напълни ще си делим вече заетото от мен място, с надеждата , че поне то ще е свободно. Жената се засмя и седна до мен. Заговорихме се. Живееше близо до Добринище. Тогава вратата се отвори отново и на входа й застана жена , дръпваща си за последно от цигарата и запращаща фаса през прозореца. Погледна ни – „Някакви места, момичета?” Аз и моята спътница се спогледахме и тя ми каза : „Ти говори. Беше първа.” И аз отново обясних каква е ситуацията и че на драго сърце ще си делим – вече трите – въпросното място. Новата ни спътница влезе, настани се до прозореца и започна да изпраща целувки на един тъмен балкански субект през прозореца, а първата ми спътница затвори очи и сякаш изчезна в друг свят . Така останала сама , въпреки двете жени, с които деляхме купето, пристигнаха една двойка студенти. Момчето ме погледна и каза: „ Знаете ли , седнала сте на мястото ми? Но няма проблем, ако няма други хора ще се сместим.” И аз отново заобяснявах, че всъщност аз съм без място, а после е дошла първата жена и сме решили да си делим това място, ако се окаже свободно. А след 10 минути се е появила и другата ни спътница и ние и на нея сме предложили същия вариант. Тогава момчето се усмихна широко и изрече най- сигурните думи до този миг(Не се безпокойте, ако всички места са заети, аз ще ви отстъпя моето място, така че вие трите ще се редувате да седите.) Бях щастлива, благославях съдбата, касиерката, хората , които бях срещнала в този влак.
Влакът потегли. Ние бяхме точно 5 човека в осем местно купе. Вагонът бе препълнен с хора с дамаджани, татуирани ( не че имам против татуировките нещо, но си беше факт) полупияни момчета и се носеше невъобразим  аромат на алкохол, недоизмито море и заспало по кожата слънце.
Все по-често някой надникваше и питаше дали има свободни места и за да се запази баланса на групата ни – емоционалния ни баланс - реших да изляза и да намеря „съквартиранти” за пътуването ни, с които да ни е комфортно да пътуваме. Точно до тоалетните – две момиченца на по 17 години седяха притиснати, полу-унесени  върху куфара си. Приведох се над тях и им казах : „Ако нямате места, в моето купе има. Искате ли да дойдете?” Дойдоха! И бяха много радостни, защото почнаха да ни предлагат дъвки, бонбони  и един разтопен шоколад за благодарност. А на връщане взех и едно момче, което слизаше в Стара Загора… Така вече бяхме осем!
И така купето бе пълно с много интересни нови приятели. Смеехме се и си разказвахме истории. Чудехме се как съдбата ни е събрала…
До този момент първата ми спътница продължаваше да е със затворени очи и да не разговаря с нас, което лично мен ме учудваше, но приех , че има всякакви хора и не я безпокоях.
Когато към два сутринта се унесохме в сън, малко преди да заспя тя ме побутна по ръката и ми каза: „ Искам да ти кажа нещо, за да не се чудиш. До сега отправях молитви и ето , че нашето пътуване протича безпроблемно. Аз съм последователка на Бялото братство и не случайно избрах твоето купе въпреки, че останалите бяха празни. Не се ли зачуди защо дойдох при теб?” Казах, че съм се зачудила, но отговор така или иначе не съм очаквала да получа и съм отминала въпросите възникнали у мен. Тя продължи: „ Ти седеше цялата в бяло , в този тъмен вагон и това бе знак, който ми бе даден.”
Няма да коментирам. Това са фактите от това пътуване. И съм благодарна на Господ, на Съдбата, на Бялото братство, че превърна тези часове с лекота в прекрасно преживяване.
След това, когато се прибрах в София първото нещо, което направих бе да се запозная с учението на  Петър Дънов. Не мога да забравя думите му: „ Ако искаш да обичаш – не се страхувай! Ако искаш да те обичат – не се съмнявай!”
Цял живот се уча!
03.04.2012г.
Елена Такева

2.04.12 г.

За предубежденията

С ръка на сърцето мога да кажа, че никога не съм подозирала , че съм предубедена. Докато животът не се завъртя така, че на повърхността да изплуват предубежденията ми в целия им блясък. И пак се замислих, че работата с егото ми никога не ще има край.
Някак случайно, небрежно, а всъщност много категорично ми бе заявено направо в лицето -  „И ти скъпа моя таиш едно на ум без причина.” И не можех да отрека. Имаше доказателства вече.
След като така бях впечатлена от  Bachatango – то в Италия, реших веднага да намеря школа и да започна да се уча  тук, в София. Оказа се, че тази разновидност на тангото или по-точно микса на двата танца не е популярен в България. Докато прозвънявах танго-школи и все повече се отчайвах, защото за да се запиша бе необходимо да имам партньор, съвсем неочаквано по време на партито на Теди, Мария ми спомена , че танцува и ме покани и мен. Ей , така – от нищото се получи. А вече се бях отказала.
Купих си специална пола за танго , насрочихме си среща, заредихме се с настроение и в уречения ден бях на точното място. За моя изненада в залата срещнах един мъж, с когото танцувахме салса. По-точно той бе от напредналите и идваше в нашата група, за да ни помага да усвояваме танца по-добре. Не го харесвах. Бях си създала мнение, в което бях убедена… А сега се срещахме отново в залата за танци.
Може би повторенията се случват , за да се даде шанс да променим нагласите си, да минем на друга честота, да се научим…
Казах на Мария „ Дано не трябва да танцувам с него.” И тя ме успокои – „ Щом не искаш- няма.” Така напълно спокойна от широката й усмивка влязох в залата и … след десет минути танцувах точно с него.
Няма да изпадам в подробности – кой, защо и как. Само ще кажа – оказа се много мил и въпреки, че танцуваше близо две години, бе невероятно търпелив  „ да ме разходи” както се казва на езика на тангото и да ми покаже стъпките.
После се замислих защо някога си бях създала погрешно впечатление? Кое ме бе накарало да съм предубедена?
Причината бе в мен самата, в създадените вече модели …
А бе дошло време да ги променя.
02.04.2012 г.
Елена Такева