***

докато избирам с какво
да нахраня тялото си
погледа ми среща теб
питам как се приготвя хляба
а ти отговаряш: да ти поръчам ли

24.02.2018

Да те излекуват на пътя

Това е история за хората на Индия. Хората, които срещам по пътя си и бележат пътуванията ми, оставяйки следа в съзнанието ми, запечатани в спомените завинаги. А и какво ще е eдно пътуване без хората ?!? Само храмове, крепости, картинни галерии и музеи ?!? Та нали един град, една страна  стават твои любими, заради хората, които срещаш ?!?

Пътят ме бе отвел в Пушкар( макар че плана бе Варанаси), а оттам трябваше да се отправя към един от най-големите национални паркове Рантамбор – известният резерват за тигри в Раджастан.

След няколко часовото пътуване, някъде около девет вечерта, унеса ни в малкия микробус бе нарушен от виковете на Антонио – мой колега, италианец. С нас пътуваха още Артуро – мексиканец, живеещ в Маями, Ирина – къдрокоса, рускиня от Москва и Лекрадж – нашият индийски водач от Ню Делхи. Антонио бе потен, треперещ и тялото му осезателно бързо ставаше все по-студено и по-студено. Първоначално на смесица от италиански и английски се развика да спрем климатика, но шофьора отби дори микробуса и всички ние бързо се изсипахме на пътя, в тъмнината, където само фаровете на разминаващите се автомобили ни осветяваха. Антонио не спираше да трепери, дори след като ние с Ирина се опитвахме да му дадем нещо като първа помощ и разтривахме гърба, ръцете и гърдите му. Ефектът бе нулев, което плашеше вече и мен.

В този момент от тъмното се появиха няколко жени и деца, които наблюдаваха всяко наше действие отдалеч. Убедили се, че сме напълно безсилни, направиха жест с ръце да ги последваме и за наше учудване, видяхме, че навътре в тъмнината се намира малък двор с две три малки постройки в единия край. Дворът приличаше на сайвант и всъщност не бе двор, а тяхната къща, която не бе със стени от всички страни. А ние в незнанието си бяхме пропуснали да се събуем както повелява традицията във всеки индийски дом – прага на къщата да преминаваме само боси. 

Жените се засуетиха, за кратко време накладоха огън и с движения ( не говореха английски) направиха знак да съблечем Антонио и да го заведем до огъня. Ситуацията от трагична се превърна в комична – един бял полугол мъж се бе настанил близо до огъня, заобиколен от жени и деца, които го гледаха изключително любопитно. Една от жените предложи да му направи чай ( удивително как съм разбрала това ?!?) и аз притеснена каква вода ще налеят, минерална или някоя със съмнително качество, се втурнах към микробуса, където имахме достатъчно количество годна за пиене вода. Обаче докато се върна, Антонио бе изпил чаша чай, а аз се разхождах неориентирано с бутилка минерална вода  в ръка и се чудех каква ли вода са сипали в чая му и дали някоя бактерия не дебне отнякъде. В един момент погледнах в огромната глинена делва до огъня и установих, че това не е традиционен чай, а някаква гъста млечна напитка и се успокоих – не е имало нужда от вода.

Факт бе, че огъня и чая оказа благотворно влияние и нашият приятел бе спрял да трепери. Ние с Артуро решихме, че трябва по някакъв начин да се отблагодарим на тези мили хора, които бяха крайно бедни и им предложихме по 500 рупии, които те неистово отказваха да вземат. Аз обаче посочих децата и им дадох да разберат, че парите са за тях.

В този миг се появи едно момиче с голям златист плик надписан с червени букви. Задаваше въпроси на мен и Артуро, от които нищо не разбирахме. В един момент реших да се представя и докоснах гърдите си произнасяйки името си, после посочих Артуро и казах неговото име, а тя записваше с химикал върху плика имената ни. Ние се усмихнахме и се пошегувахме: „Ожениха ни“, защото докато обикаляхме улиците на Пушкар индийците искаха разрешение от Артуро да се снимат с мен – мислейки го за мой съпруг. Да, ама не – както обичаме да казваме мъдро в България. Оказа се, че сме получили покана за сватба на 5-ти май! А ние се прибирахме обратно по родните места на 30-ти април. Постъпката на това момиче ме трогна. Знам, че тя е очаквала да отидем на сватбата й и се е оглеждала за нас, а ни е нямало. Никога няма да я срещна отново, а може би и да се срещнем случайно - няма да се познаем, но записвайки в момента тази случка правя достояние случилото се, не оставям да потъне в забрава, защото бе истинско, изпълнено с много чисти човешки чувства. 

Историята ни не свършва тук.

Така и не разбрах защо шофьорът ни, който говореше хинди, както и водача ни не се намесиха по  никакъв начин. Може би бяха изплашени какво ще се случи с един разболял се на път чужденец и не искаха да носят отговорност… Но веднъж потеглили отново с микробуса, Артуро заяви, че е по-добре да намерим болница. Така след 30 км. се озовахме в малка триетажна индийска болница. Посрещна ни един много красив млад индийски доктор, толкова млад, че аз на няколко пъти го питах – „А Вие, доктор ли сте?“ След четвъртия път, той ми се усмихна и отговори: „Да, госпожо, завърших миналата година университета.“ Това трябваше ли да ме успокои ?!? Истината е, че по метода на отхвърляне, задаваше на Антонио напълно адекватни въпроси, настани го в Deluxe стая, където му направиха кардиограма, а преди това един друг млад индиец по дънки, си сложи латексови ръкавици и взе за секунди кръв от вената за изследване. Докато Антонио лежеше за изследване на сърцето, вратата на стаята бе широко отворена, а от съседните стаи, деца дошли на свиждане при роднините си, идваха да надничат и да го изучават любопитно. Така им бе интересен този бял мъж! Само за информация – в болничните стаи и болните, и близките им дошли на свиждане, влизат боси. Болницата бе чиста и тиха заради вечерния час. Цялата процедура – преглед, взимане на кръв, електрокардиограма и изписани лекарства (оказа се силна стомашна вирусна инфекция), заедно с таксата за доктора струваше  1000 рупии, около 15 долара.

Хубаво е, когато всичко свършва добре, нали ?!?

08.11.2018