Semplicemente per Amore

Срещаме се с Лили в кафе-бар „Моменти”.

Няма случайни неща, нали?  Нашите срещи бележат определени етапи от живота ни, определени кръстопътища, а Лили е моят гуру. Питам я и тя ми отговаря. Говоря й и тя ме изслушва, без упрек...винаги само с разбиране.

Притеснено ми е и казвам:

- Лили, уча се да пиша разказ.

Тя ми се усмихва:

- Но ти можеш!

- Не, не мога. Трябва да е дълъг, поне 10 страници, а моите разкази са все къси. Само синтезирана есенция на чувства и събития...

Лили се замисля и мъдро ( както винаги) изрича, това, което аз всъщност знам, защото съм го усетила дълбоко в себе си:

- Нали знаеш, има хора, които се хранят бавно и с маниер. Поставят хапката в устата си, преместват я от едната в другата страна, понякога няколко пъти, отпиват глътка вино, усмихват се на събеседника си, поглеждат го в очите и чак тогава бавно преглъщат. А други се хранят бързо, което не означава, че не им е вкусно или че им липсва маниер.

Така е и с писането. Джеймс Клавел написва романа „Шогун”, а друг в това време изписва определен брой срички в хайку стил, но всеки от тях те докосва по неговия си несравним начин ... ако ти му позволиш.

***

Срещата

В такива дъждовни, сиви дни, с дървета с оголени клони надничащи през прозореца на стаята ми, в съзнанието изникват спомени за пъстрата Венеция, обляна със слънце и отблясъци на муранско стъкло.

Често си мисля, че аз съм една преродена венецианка, която разказва историите си  днес, но не за да поучавам някого, а заради живота на самите истории, за да ги съхраня и запазя живи. И най-хубавото ще е, ако някой успее да открие себе между редовете, да се припознае в някоя усмивка, развята пола, открадната целувка или просто в някой поглед на сбогуване, защото само тогава ще ги почувства близки, ще станат и негови истории.

Ако трябва да се върна назад във времето, за да опиша дните и нощите си във Венеция, трябва да започна с кацането си на Aeroporto Marco Polo и обзелото ме чувство, че съм си у дома.

Летището не напомня с нищо огромните Fiumicino в Рим или Malpensa в Милано и поради това създава уют и усещане за гостоприемство, а още повече, моите  домакини бяха организирали малко посрещане с кафе, Zaeti - дзаети или „малки жълти” сладки на местния диалект и разхладителни напитки.

Вятърът развяваше небесносинята ми пола, играеше си закачливо, по венециански с косата ми,  галеше ме с невинно докосване, а пръските на Адриатическо море, докато водното такси ме отвеждаше  към Giudecca (островът наподобяващ дълга рибна кост), попиваха в жадната ми за лято кожа.

Някога Giudecca е бил остров, запазен за прогонените 'giudicati, или благородници. Предизвикателно, нали?!?

Бях изпълнена с щастие. Не очаквах нищо ( или пък не ! ). Просто се наслаждавах на случващото се. Просто бях във Венеция,  аз – преродената венецианка!

Спомях си всичко прочетено в Internet и попадналите ми исторически книги –на времето Наполеон заповядал каквото не може да бъде отмъкнато от Венеция да бъде унищожено. Десетки църкви, заедно с уникалните произведения в тях били разрушени. Но въпреки това и днес този град, който привлича с изкуство и архитектура пази духа на венецианците между стените си. Нали знаете, може да рушиш, но духа остава да витае, носи се в ефира и днес ние усещаме с всяка своя клетка повика на багрите на картините закодирани в годините, орнаментиката на дворците и базиликите.

Отседнах в Hotel Hilton Mulino Stuky, разположен на  Canale Giudecca , малко след откриването му тази година. В миналото, настоящия хотел е бил мелница, възстановена днес без никакви промени в 13-те си сгради. Сега той разполага с готин плувен басейн на покрива и панорамни тераси с великолепен изглед към романтично - потъващата Венеция.

Бързах! Бързах да оставя багажа си, да си взема душ, да сложа любимото си коралово червило на устните и да тръгна из навитите като спагети улици на Венеция.

За къде без червило, когато съм в Италия!

Онова чувство на нетърпение в гърдите ме обхващаше все по-сило и настойчиво... Бях малко момиченце с жадни очи за цветовете, сградите, муранското стъкло, гондолиерите, нафуканите италианци и разноцветието на този град. Някой бе казал,ч е мъжете са непристойно красиви...Някой? Аз го казвам, докато се старая да не обръщам глава твърде често.

Слезнах от шатъла на хотела на спирка Zattere, за да измина пеша крайбрежната улица до площад San Marco. Истината е, че исках да усетя под краката си земята на Венеция все по-настойчиво. Исках хората да ме видят, да заявя тук съм!

Вдишвах въздуха с гърдите си, очите ми бяха изпълнени със специфичното венецианско синьо, а за разкош близвах фриволно прословутия италиански ягодов сладолед. Бе ми толкова хубаво, че исках да благодаря на всеки човек, когото срещам по пътя си, на Господ и на Вселената!

В плитката лагуна на Адриатическо море, върху множество малки острова – около 118 ( все не съм сигурна за бройката, но са над 100) – е разположена Венеция.  Моята Венеция!

И ето ме, аз съм тук в целия си блясък! Защото няма съмнение, че аз и Венеция сме едно, любов от пръв поглед - споделена при това.

Бе началото на горещия и влажен юли, но независимо от това, прекрасни мъжки екземпляри се разхождаха в изискани костюми и ярко-разноцветни вратовръзки...при 36 градуса и неописуема влага! Как да не им се възхитиш!

Кузма, хърватин, но с бизнес в Австрия, се огледа, за да намери екскурзовода, с когото му предстоеше по програма да се потопи в „Скритата страна на Венеция”. Забеляза колегата си от Ню Йорк – Миша, всъщност потомствен черногорец, някога журналист, а сега собственик на една от големите американски круизни компании. С радост му подвикна за поздрав и неусетно двамата се сплотиха от общия език и общата история.

Интересно е как аз се сближих с тях. Кузма и Миша коментираха на цветист сръбски език тура ни из потайните улици на острова. Беше повече от забавно, докато чувах съвсем отчетливо двама от най-големите туроператора в Ню Йорк и Австрия артистично да подхвърлят: „Пичка му материно” в момент, в който трябваще да поемем по нов маршрут при 40 градусовата жега, придружена с влажен юлски въздух. Псуваха, тъй като това е част от душевността на всички народи в бившата югославска федерация и бяха сигурни, че никой не ги разбира.

Не можех да сдържа усмивката си, а Кузма с някакво зародило се прозрение изкоментира към Миша:

-          В редиците ни има шпионин – тя май всичко разбира. 

Потвърдих:

-          Разконспирирани сте момчета .  - И това бе моето кръщение да стана част от мъжката им компания.

От този момент станахме неразделни. Заедно ходехме на плаж, на всички организирани екскурзии, а по-късно нощем Кузма ни водеше при своя приятел Салваторе, който имаше ресторант близо до базиликата San Marco.

Хапвахме  фламбирани палачинки, придружени с Bellini -  коктейл-емблема на Венеция - смес на пенливо вино, (традиционно Просеко) и прасковено пюре. Малко история: „Тази напитка е изобретена в луксозния коктейл-бар Хари, Венеция през далечната 1934 година.”, но ме вълнува и сега!

Някой от опит бе заявил: „Човек не знае защо се влюбва. Той бива въвлечен и баста!”

По някакъв непредсказуем и много мил начин и тримата – Кузма, Салваторе и Миша, се влюбиха в мен.

Знаете онова усещане, когато нещо витае във въздуха… Нещото се нарича amore.

И така - имах трима кавалери, които правеха всичко възможно престоя ми във Венеция да бъде вълнуващ, незабравим, фризанте, както биха казали италианците!

Салваторе

Салваторе бе истински венецианец. Роден и израстнал във Венеция, а не просто пристигнал в града, за да прави бизнес. В очите му имаше мекота и разбиране, а и как иначе?!? За своите 55 години бе изживял много и видял също толкова много. Венеция го бе срещнала с историите на влюбени, разлюбени, забързани, изгубени, намиращи се хора. Хора дошли да споделят дните и нощите си от всички краища на Италия, но дори и от Япония, Северна Корея, Канада, Щатите, Русия...Жестовете му излъчваха аристократичност. Аристократичност, която прозираше дори в коприненото шалче завързано, (някой ще каже небрежно, но не е така) около врата му.

В разгара на лятото слънцето вече бе погалило лицето му и то имаше излъчване, на което трудно би могло да се устои.

Той погледна към масата в дъното. Нямаше и съмнение, Кузма, при когото отсядаше, когато пътуваше из Хърватия бе в ресторанта придружен от един едър мъж и русокоса жена, която неспираше да се усмихва.

Имаше нещо в очите й, в начина по който небрежно флиртуваше с всеки един от мьжете около нея, като го караше да се чувства интересен и значим. Ето, дори главния готвач, който се бе отбил да ги поздрави и се взираше в жената с премрежен поглед ... Пристъпи към тях и галантно се представи:

-          Добър вечер. Да се представя на дамата първо – Салваторе, приятно ми е. Всяко Ваше желание от този момент ще се превъплащава в реалност в пределите на ресторанта ми.

 И това стана факт. Всяко мое желание мигом придобиваше реални измерения. А желанията ми към Салваторе бяха – фламбирани палачинки, изстудено Bellini, сардини в сладко кисел сос, които за пръв път са били приготвени през XVI век за празника Феста дел реденторе в чест на чудодейното избавление от чумата, а също и „Baccala mantecato“ много вкусна смес за мазане, която се прави с популярната по Средиземноморието риба треска и мус със зелени подправки. Специално за мен Салваторе приготви нейния изтънчен вариант с бели трюфели. Не е ли прекрасно!

Нямаше видимо съревнование, но всеки път щом останех насаме с някой от тримата си кавалери, той недвусмислено  демонстрираше, колко много съм желана и харесвана.

Аз пък исках да се забавлявам и го правех леко, небрежно и безметежно.

Тръгнахме си след полунощ четиримата и някъде на Piazza San Marco мелодията, която оркестърът свиреше напълно заличи всички условности.

Кузма

Ако се обърна назад виждам усмивката му и огънчето в очите му. Това огънче, което сигурна съм е палело страстта у много жени, но днес някъде вече към 55-те си години, Кузма знаеше кога и доколко да разпалва огнищата... Беше смел, не се страхуваше от неуспехи, а ги приемаше в реда на нещата и продължаваше напред.

Пръв Кузма ме покани на танц, тайно разчел желанието, но и притеснението на всеки един от другите мъже да танцуват с мен.

И ние, аз и Кузма, се понесохме сред тълпата от средношни туристи и все още будни гълъби. Вечерта галеше телата ни докато танцувахме. Удивително, но главата ми бе изпразнена от мисли, а така упорито преди се опитвах да медитирам и да ги прогонвам. Моята медитация бе този танц на Piazza San Marco. Съвършено просто и естествено, без никакво усилие...Вдишвам и издишвам, вдишвам и издишвам... и продължавам да танцувам.

Салваторе, този романтичен италианец бе купил рози с цвета на роклята ми и при едно от завъртанията с галантен жест ги поднесе, като същевременно зае мястото на Кузма. Няма какво да крия – танцуваше вълшебно, а между нас бяха само една дузина рози... За колко дълго биха могли да останат по между ни, ако бяхме само двамата?

Миша

Миша, който обичаше да има последната дума изчака своя ред и когато бяхме близо до него ми подаде още дузина , но този път червени рози.

Бяхме станали център на внимание и около нас имаше кръг. Периодично вече танцувах с всеки един от тримата, като същевременно придържах и букет от над двадесет рози.

Оркестърът спря да свири, хората се разръкопляскаха, а ние щастливи ( сега си мисля, че може би омагьосани)  се отправихме към водното такси, за да се приберем в хотела.

Внезапно заваля дъжд. Събух сандалите си и с невинен жест ги подадох заедно с цветята на Кузма. Затичах из уличките на Венеция, а Миша купил вече чадър от близък магазин грижливо ме приканваше да се подслоня, за да не се намокря. Такъв си беше той, непоклатим като скала, практичен, премерен, загрижен, вдъхващ сигурност и респект. Мисля си, че ако ми бе казал: „ Веднага се обуй, ще настинеш.”  щях да го послушам, защото думите му винаги звучаха като думи изказани от много житейски опит.

С Миша се запознахме миналата година в Римини. Тогава след поканата ми да се присъедини към нашата група за късна нощна разходка, той ми каза „I'll get a rain check.” Е, това се случи една година по-късно, но във Венеция и сега той носеше мокрите ми обувки в една ръка, а с другата държеше чадъра, с който ме пазеше от дъжда.

Близо до гондолите имаше спряло водно такси, което ни приюти и докато се люшкахме из водите на лагуната, мълчахме. Беше ни хубаво и знам, че всеки от нас – аз, Кузма и Миша, не можеше да разбере какво точно се случва, кое ни бе омагьосало и колко дълго може да продължи.

Прибирахме се в нашия хотел, всеки в собствената си стая и само дъждът тихо отмерваше времето, което ни оставаше да изживеем този юли във Венеция.

История с хеликоптер

На следващата сутрин по програма тръгнахме към остров Сан Серволо, намиращ  се във Венецианската лагуна, само на 10 минути с лодка от площад Сан Марко, сърцето на Венеция. Островът е с изглед към спокойните води на лагуната, и обхваща площ от над шестнадесет хиляди квадратни метра, които някога са били използвани за лозя и градини.

Нашият гид започва разказа си : „ В миналото островът бил дом на венецианското семейство Calbana, водещо началото си от 810г., домакин на седалището на Бенедиктинския манастир. Сградите на острова се променяли с течение на вековете заедно с хората, които са го обитавали. Манастирът на  Сан Servolo остава до средата на осемнадесети век, когато бил преобразуван в психиатрична болница.

Възстановителните работи на монументалния комплекс на остров Сан Серволо започнали след закриването на болницата…Островът се отворя за обществеността,става център за конференции,обучителни семинари и културни мероприятия.”

Толкова с десет минутната история докато лодката  пореше водите на морето.

Любопитна бях какво ще открия от разказаното, когато пристигна.

Слезнах от лодката на брега. Кузма се приближи до мен и заговорнически ми прошепна:

-       Най-интересното оставиха за накрая. – и ми смигна.

Познавах вече това намигване и зачаках изненадата, с която искаше да ме впечатли. То винаги вещаеше някоя пикантна история с неочакван край или предложение да се включим в такава.

-       Виждала ли си частно летище? – попита с широка усмивка и размърда мустаците си.

Зяпнах го. Дори неподозирах, че на това малко късче земя може да се побере летище.

-       Не , никога – отвърнах аз. – Господи как ми се иска поне веднъж да полетя с някой частен луксозен самолет и разбира се да има само стюарди на борди.

-       Ех, момичешки мечти! Аз няма да те придружавам на този самолет. В моите мечти екипажът е от дългокраки модели. – и Кузма пак ми смигна.

 Обиколих градината с магнолии и други красиво обагрени в зелено растения, които уви непознавах. Не спирах да снимам всеки ъгъл, цвят, форма.Тук направих и най-хубавата си фотография на „заключеното” море, което се плискаше отвъд стените на острова… А може би „свободното”  море. Пребиваващите на острова бяха заключени, изоставени някъде в морето, без достъп до онази позната ни Венеция изпълнена с живописни посетители, отблясъци на бижута, разноезична глъч и загадъчни маски. Представих си психиатричната болница. Представих си себе си в нея и неволно потръпнах. Никога не бях допускала, че при толкова красота би могло да има хора загубили разсъдъка си, както и да се тълкува това. Или може би от честото люшкане по вълните на морето част от нас губи първоначалните си местоположения, пожелала да обитава друго време, друго измерение?!?

Настигнах групата. Намерих Миша и Кузма, точно преди да влезем в територията на частното летище. Малко и уютно. Една семпла стая, през която минаваш за проверка и която честно казано ми се струваше подозрително несериозна за предназначението, което изпълняваше.

Италианското знаме се вееше и ни приветстваше с червени, бели и зелени салюти.

Между коктейлите с Кампари се появи мениджърът на летището и ни предложи като атракция разходка с хеликоптер. Не се и замислих, а веднага се включих. Имах нужда от познатото клише - малко адреналин в кръвта.

-       Момчета, идвате ли с мен? – обърнах се към Кузма и Миша.

Но не съзрях и капка ентусиазъм и се отправих сама към двуместния жълт хеликоптер.

Е, нямах секси екипаж, а само много сладък супер секси пилот, който ми направи половин часова разходка над лагуната. Гледах площада Сан Марко от птичи поглед – имах усещането, че е направен от конструктор Лего и ако направя само крачка извън хеликоптера ще го смачкам. Учудих се, че не изпитвам страх, само онова усещане за лекота и свобода. Носехме се, подухвани леко от вятър, който ни поклащаше ту на една, ту на друга страна, но учудващо не изпитвах никакъв страх. Пред нас бе само безкрайното синьо небе сливащо се със синьото море и забързани хора по малките улици на Венеция тръгнали да видят за първи или пък пореден път онези красоти, които времето не е заличило.

Може би най-хубавата професия е свързана с летенето, защото тези чувства, които те изпълват всеки път, когато полетиш неминуемо привнасят един друг цвят на аурата ти – този на свободата. А нали тя е всичко!

40 минути по-късно цялата група ме гледаше все едно съм се завърнала от Космоса. Очаквах, че ще искат да ме пипнат за щастие и да проверят дали съм истинска.

Миша подхвърли:

-       На какви ли подвизи си способна още?

-       Подвизи като появяването ми по монокини на басейна или такива като летене с хеликоптер, скъпи? – провокирах го аз – Защото има разлика и всеки е смел само за някои от тях, но други за всички предизвикателства.

-       Аз си избирам нещо като край басейна – включи се Кузма. – Стига с летенето. Приземи се при нас и ни дари с прелестите си.

Ей,така минаваха дните ни - непрестанно в шеги, закачки, сякаш спрели за известно време сред забързаните си ежедневия, да поемем глътка спасителен въздух, разпилели проблемите си в безкрая, отложили „трябва” за по-късно, живеещи само тук и сега.

Има различни чувства, които покълват в сърцето ни, без да е задължително от тях да разцъфнат цветовете на любовта. Малки семенца се зараждат в гърдите ни, погалват с листенца съзнанието и в слънчевия ни сплит се разлива топлина, от която дори могат да запърхат пеперудени криле… Но за да видиш цвета на любовта е необходима още магия, защото именно тя е тази, която „ движи слънцето и другите звезди” , както е казал Данте.

Няма случайности, само пресичане на закономерсности.

Ние се срещнахме във Венеция, идващи от три различни посоки на света. Аз от България, Кузма от Австрия, Миша от Северна Америка, а Салваторе ни чакаше тук, в Италия.

Ден по-рано Кузма намигна подсмихвайки се под мустак на Миша, докато дружно плувахме из басейна на хотела ме посочи. Знаех, че са забелязали как ги провокирам разхождайки се по монокини покрай басейна на покрива на хотела. Откриваше се най-шеметната гледка към Canale Giudecca. Слънцето ни огряваше и ние закачайки се,  си разказвахме разни забавни истории, на които дори случайно подучуващите се усмихваха.

Кой можеше да устои на чувството за хумор на Кузма! Винаги са ме впечатлявали мъже знаещи как да ме разсмеят.

Безгрижно, шеметно, слънчево, обагрено в цветове и възбуда венецианско време.  

Не исках да спира. Исках да продължи. Да се нося пак с хеликоптер над лагуната, да вечерям в Casino di Venezia , да развявам роклята си край морето, да гледам през прозореца на стаята как достолепно плават круизни кораби и яхти по канала, да лягам в моето огромно легло за принцеси, да бъда дръзка,  дори безотговорна…

На сбогуване, точно преди да отпътувам за летището, Кузма ме изненада с един букет от бели рози. Чакаше ме във фоайето на хотела, макар че бе ранна утрин, а ние бяхме празнували до малките часове на нощта в бара на хотела.

Рози – финалните акорди на една история.

Последната ни вечер, Миша, след няколко коктейла бе събрал смелост да ме покани в стаята си, но аз настойчиво му бях пожелала “ Sogni d’oro”и той почувствал се отхвърлен ми бе сърдит. Мъжкото его бе проговорило и той като стар мечок седеше в стаята си намусен, без да си вземе довиждане с мен.

Аз пък знаех, че магията щеше да изчезне, ако дори бях целунала някого от тях, дори ако бях оставила някой от тях да ме целуне.

Водното такси ме отвеждаше, прегърнала букет от бели, венециански рози, спомени и едва сдържаща сълзите си.

Знаех, че никога няма да изживея по същия начин някой от следващите си земни дни.

Знаех, че няма и да се повторят …

Всяко пътуване е много лично, духовно преживяване. Ние не можем да го сравним, не можем да го заместим, не можем да го повторим.

Да, можем да върнем спомените, но те ​​ще донесат само сълзи в очите ни.

Италианците са проникнали в тайната на живота – удоволствие, удоволствие и пак удоволствие!

Bel far niente - красотата да не правиш нищо! Красотата просто да бъдеш, без да обещаваш, очакваш, искаш.

 08.04.2013г.

Ще бъде май!

Ще бъде май!
И пак на люляк ще ухае!
Напук на продължилата студена зима
ще се родят онези топли нощи от коприна,
в които светлината ще е оцветена много синьо.

Морето ласкаво ще призовава да се отдадем
на лятото и топлите му мокри пръсти,
които нямат време да отдъхнат
в забързан бяг по голата ни същност.

А вятърът във клоните унесено ще шепне
на влюбените долу сред тревите
изсвирените песни от щурците
поискали на времето да спрат стрелките.

От радост този свят около Слънцето кръжи
полепват в сладост устни ни от мечти
изричани на глас, в захлас, в екстаз
проблясват приказни дъги във нас.

Ще бъде Май – началото на летния безкрай.
29.05.2012
Елена Такева

Lost In Translation

Случвало ли ви се е да искате да споделите чувствата си с някой, а този някой да не разбира нито дума от български език ( освен – „да”, но с „да” не може да се обясни всичко, особено, когато има и „не” за казване), а съответно вашето ниво на неговия майчин език да ви отвежда до сложни, заплетени, нелепо-смешни, развеселяващи околните ви приятели ситуации.

Е, аз много държах да изясня отношенията си точно на италиански език, още повече, че вече близо три месеца всяка седмица по шест час учех езика на Петрарка.Това ми дава правото да кажа какво мисля точно на италиански, нали?  Дори започнах с думите          „ Защото искам да ме разбереш правилно ще пиша на италиански...”

Учудващо е, че не бях пила нищо друго освен кафе! Но пък бях слушала музика, която определено окриля душата и те кара да се впускаш в сложни преводи на всевъзможни езици.

И защото с граматиката бях все още в градината на сегашното време - реших - няма да използвам минало време ( така или иначе тези неща са си останали в миналото). Няма да използвам и бъдеще време ( защо да давам обещания, когато мога да получа по-интересни предложения?!?) Само тук и сега (разбирайте – само в сегашно време), както е казал Ошо. Всъщност бих могла да озаглавя разказа си – Как станах последовател на Ошо и последствията от обзелото ме просветление.

След като отделих необходимото време да изложа връхлитащите ме мисли, естествения преход бе превода. И така – преведох го ( в този момент се учудвам на смелостта си ) – два часа сложен превод на текст от един лист. Два часа, в които осъзнах, че миналото време е по-необходимо от бъдещето ( защото то е базата) и се наложи да прегледам учебника набързо, за да мога да образувам глаголите, да науча как се спрягат , когато са свързани с движение или са си просто глаголи. Да се поогледам дали някой модален глагол не се е вмъкнал между редовете, защото те са по-специални и ... със замах да финализирам писанията си.

Прочетох около 6 пъти написаното и всеки път ми харесваше повече от предходния. За сигурност проверих текста през Google Translator и направих някои малки корекции. Беше идеален. Звучеше силно. Бях доволна от брилиянтността му и от себе си.

Дадох си сметка колко бързо напредвам всъщност!

Изпратих го!

А телефона ми звънна точно след 10 минути и един развеселен мъжки глас ми предложи : „Защо не ми кажеш всичко отначало на английски?”

Смяхме се заедно как съм „убила” италианския език, защото в първите изречения бях объркала лицето и моите думи бяха в неговата уста, а той прекрасно знаеше, че не е казвал , нито дори си помислял подобни възможности.

След това прилежно ми преведе текстa въпреки късния час и аз успях да видя грешките си.

Комична ситуация, която обаче не успя да ме срази. Усмихвах се.

„Някой друг разсмивал ли те е така?”

„Не, никой друг – само ти.”

„Значи съм постигнала каквото исках – само аз съм!”

21.04.2012 г.

Елена Такева

Amo – il principio di ogni cosa!

Amo il modo in cui mi hai baciata in Piazza Nettuno a Bologna.

Amo il fatto che hai recitato per me Lermontov in russo al nostro primo incontro.

Amo la tua mano che cinge la mia vita mentre attraversiamo le gelide vie bolognesi.

Amo il modo in cui mi togli i vestiti. Amo gli istanti in cui ti senti imbarazzato, al nostro primo incontro e inciampi una, due, tre volte…

Amo quando mi sfiori, la sensazione del tuo corpo sul mio corpo. Amo la tua passione.

Amo quando devo stirare una gonna e non so maneggiare il tuo ferro da stiro, e tu lo prendi e tutto concentrato cominci a stirarla.

Amo quando mi fai gli spaghetti alla carbonara e discutiamo sugli ingredienti e non capisco che cosa sia la pancetta e tu la cerchi nel dizionario russo e mi dici che ci serve grudinka, ma io non ci capisco neanche allora, fino a quando non scoprirò che si tratta di bacon.

Amo quando cerchi di scoprire qual è il mio frutto preferito e quando scopri che adoro le fragole – ne compri 2000!

Amo quando balli il tango. Ma più di tutto amo quando balli il tango con me anche se non conosco ancora i passi.

Amo quando mi fai ridere alle tre del mattino e la mia risata risuona nelle case dei vicini. E pechè siamo svegli a quell’ora – indovinate!

Amo il fatto che ci inventaimo storie nostre che ci fanno ridere, come quella del potere delle arance oppure del tuo vicino curioso che innarca immancabilmente le sopraciglia e chiede con complicita delle nostre notti…

Amo il fatto che scopri alcuni miei tratti che pensavo di conoscere soltanto io.

Amo il fatto che sai dare sempre esattamente le risposte che voglio sentire.

Amo il tuo senso dell’umorismo e il simbolo a tre punte che testimonia l’esistenza degli extraterrestri.

Amo quando mi accompagni alla stazione e nell’istante preciso in cui mi metterei a piangere mi racconti una storia buffa – naturalmente su di noi e il tuo vicino.

Amo come canti quella canzone di quando avevi 18 anni e facevi il cicerone ai turisti a Napoli.

Amo il calore del tuo corpo, che sento nel mio letto.

Amo guardarti dormire. Amo sveglairmi presto al mattino e accompagnarti alla porta quando esci per andare al lavoro a quell’irragionevolmente piccola ora. 

Amo il fatto che mi prendi appena antrato dalla porta. Amo il tuo desiderio per me.

Amo i puzzle che componi, l’andare in bicicletta. Amo il fatto che hai comprato piante di fiori come ti ho suggerito… anche se sono dei cactus! Amo il fatto che chiedi il mio parere per l’arrangiamento del tuo “giardino” da terrazzo particolarmente quando ti sei messo in testa di includerci anche una statuina bianca.

Amo il fatto che hai lasciato il mio messaggio scritto con il rossetto sulla finestra.

Amo l’istante in cui ti ho incontrato anche se lo evitavo acuratamente.

Amo è il principio di tutto, e ora anche della fine.

Amo…

10.04.2012
Elena Takeva

Sono Solo Parole

Ще напиша думи за един мъж на белия лист  и после ще ги духна на вятъра …

Колкото и да се вглеждам в снимките – ние сме „от двете страни на Екватора”. Сякаш съществуваме в две паралелни Вселени, в две различни реалности, а сме тук на тази планета Земя, на един континент, само на някакви си 1500 км – плюс , минус 100.

И защо е така невъзможно, така мъчително, така изпъстрено с условности, точки и запетайки?!?

Събуждаме се в различни легла, в едни и същи утрини и същевременно неподобаващи една на друга. 

 И сме в един и същи свят, а ето , че не сме.

Щастлив си , ако имаш късмета любимият ти да е на един полет разстояние …  и един автобус… и един влак …

А може би щастлив си , ако имаш любим?!?

04.04.2012г.

Елена Такева

Цветните лъчи на лятото

„Всяко място има своя миг, своя ъгъл и светлинно насищане, когато изглежда най-добре. Ако си заседнал на това място, научаваш кога е този миг и го очакваш.” Томас Харис /„Мълчанието на агнетата”

Трябваше да разкажа тази история още преди една година и половина … и без това не спирам да я разказвам.

 В средата на август 2010 година за първи път от много години заминах на почивка на нашето Черноморие за  една седмица и то не как да е , а с влак, в спален вагон – няма да има повторение. С влак не бях пътувала от детството си и кой да ме предупреди , че щом сляза на ж.п. гарата в Бургас е необходимо да си заверя билета за връщане!?! Така че ,в деня , в който съвсем внезапно реших, че си тръгвам и се оказах отново на гарата в Бургас, но вече в девет вечерта, се оказах без място  във влака за връщане.

Седях  върху куфара си нещастна, уплашена как ще пътувам 8 часа права в някакъв мръсен вагон ( защото българските железници са…) и реших отново да се върна до касите и да поговоря с касиерката. Отидох, споделих й, че сме колежки – в смисъл не съм касиерка, но пътуванията са моята работа – и дали не е възможно да ми намери място. Жената ми се усмихна благо и каза: „ Мило момиче, август е, всичко е пълно. Мога обаче да ти посоча един вагон пълен само с ученици, те непрекъснато правеха промени  в резервациите на местата и все ще се намери някое свободно място.”

 И така аз се запътих да търся въпросния вагон с окрилено от очаквания сърце. Намерих го, беше празен. Качих се и започнах да избирам между празните купета къде да се настаня. Най- сетне намерих „моето” купе и се настаних. Забравих до момента да спомена, че бях облечена цялата в бяло – лятна блуза, пола, сандали, чанта. А както разбрах по-късно това се бе оказало от значение за прекрасната компания, която бавно се оформяше около мен.

След около 10 минути жена на възраст малко над 50 години отвори вратата на купето ми и ме запита „ При Вас свободни места има ли?”. Подвоумих се, но се очертаваше дълго, задушно и самотно пътуване и ми се искаше да имам компания, а очевидно спътницата ми бе без място също като мен. За това и отвърнах, че и аз съм без място и понеже знам, че вагоните са пълни , ако това купе се напълни ще си делим вече заетото от мен място, с надеждата , че поне то ще е свободно. Жената се засмя и седна до мен. Заговорихме се. Живееше близо до Добринище. Тогава вратата се отвори отново и на входа й застана жена , дръпваща си за последно от цигарата и запращаща фаса през прозореца. Погледна ни – „Някакви места, момичета?” Аз и моята спътница се спогледахме и тя ми каза : „Ти говори. Беше първа.” И аз отново обясних каква е ситуацията и че на драго сърце ще си делим – вече трите – въпросното място. Новата ни спътница влезе, настани се до прозореца и започна да изпраща целувки на един тъмен балкански субект през прозореца, а първата ми спътница затвори очи и сякаш изчезна в друг свят . Така останала сама , въпреки двете жени, с които деляхме купето, пристигнаха една двойка студенти. Момчето ме погледна и каза: „ Знаете ли , седнала сте на мястото ми? Но няма проблем, ако няма други хора ще се сместим.” И аз отново заобяснявах, че всъщност аз съм без място, а после е дошла първата жена и сме решили да си делим това място, ако се окаже свободно. А след 10 минути се е появила и другата ни спътница и ние и на нея сме предложили същия вариант. Тогава момчето се усмихна широко и изрече най- сигурните думи до този миг(Не се безпокойте, ако всички места са заети, аз ще ви отстъпя моето място, така че вие трите ще се редувате да седите.) Бях щастлива, благославях съдбата, касиерката, хората , които бях срещнала в този влак.

Влакът потегли. Ние бяхме точно 5 човека в осем местно купе. Вагонът бе препълнен с хора с дамаджани, татуирани ( не че имам против татуировките нещо, но си беше факт) полупияни момчета и се носеше невъобразим  аромат на алкохол, недоизмито море и заспало по кожата слънце.

Все по-често някой надникваше и питаше дали има свободни места и за да се запази баланса на групата ни – емоционалния ни баланс - реших да изляза и да намеря „съквартиранти” за пътуването ни, с които да ни е комфортно да пътуваме. Точно до тоалетните – две момиченца на по 17 години седяха притиснати, полу-унесени  върху куфара си. Приведох се над тях и им казах : „Ако нямате места, в моето купе има. Искате ли да дойдете?” Дойдоха! И бяха много радостни, защото почнаха да ни предлагат дъвки, бонбони  и един разтопен шоколад за благодарност. А на връщане взех и едно момче, което слизаше в Стара Загора… Така вече бяхме осем!

И така купето бе пълно с много интересни нови приятели. Смеехме се и си разказвахме истории. Чудехме се как съдбата ни е събрала…

До този момент първата ми спътница продължаваше да е със затворени очи и да не разговаря с нас, което лично мен ме учудваше, но приех , че има всякакви хора и не я безпокоях.

Когато към два сутринта се унесохме в сън, малко преди да заспя тя ме побутна по ръката и ми каза: „ Искам да ти кажа нещо, за да не се чудиш. До сега отправях молитви и ето , че нашето пътуване протича безпроблемно. Аз съм последователка на Бялото братство и не случайно избрах твоето купе въпреки, че останалите бяха празни. Не се ли зачуди защо дойдох при теб?” Казах, че съм се зачудила, но отговор така или иначе не съм очаквала да получа и съм отминала въпросите възникнали у мен. Тя продължи: „ Ти седеше цялата в бяло , в този тъмен вагон и това бе знак, който ми бе даден.”

Няма да коментирам. Това са фактите от това пътуване. И съм благодарна на Господ, на Съдбата, на Бялото братство, че превърна тези часове с лекота в прекрасно преживяване.

След това, когато се прибрах в София първото нещо, което направих бе да се запозная с учението на  Петър Дънов. Не мога да забравя думите му: „ Ако искаш да обичаш – не се страхувай! Ако искаш да те обичат – не се съмнявай!”

Цял живот се уча!

03.04.2012г.

Елена Такева