„Всяко място има своя миг, своя ъгъл и светлинно насищане, когато изглежда най-добре. Ако си заседнал на това място, научаваш кога е този миг и го очакваш.”
Томас Харис /„Мълчанието на агнетата”
Трябваше да разкажа тази история още преди една година и половина … и без това не спирам да я разказвам.
В средата на август 2010 година за първи път от много години заминах на почивка на нашето Черноморие за една седмица и то не как да е , а с влак, в спален вагон – няма да има повторение. С влак не бях пътувала от детството си и кой да ме предупреди , че щом сляза на ж.п. гарата в Бургас е необходимо да си заверя билета за връщане!?! Така че ,в деня , в който съвсем внезапно реших, че си тръгвам и се оказах отново на гарата в Бургас, но вече в девет вечерта, се оказах без място във влака за връщане.
Седях върху куфара си нещастна, уплашена как ще пътувам 8 часа права в някакъв мръсен вагон ( защото българските железници са…) и реших отново да се върна до касите и да поговоря с касиерката. Отидох, споделих й, че сме колежки – в смисъл не съм касиерка, но пътуванията са моята работа – и дали не е възможно да ми намери място. Жената ми се усмихна благо и каза: „ Мило момиче, август е, всичко е пълно. Мога обаче да ти посоча един вагон пълен само с ученици, те непрекъснато правеха промени в резервациите на местата и все ще се намери някое свободно място.”
И така аз се запътих да търся въпросния вагон с окрилено от очаквания сърце. Намерих го, беше празен. Качих се и започнах да избирам между празните купета къде да се настаня. Най- сетне намерих „моето” купе и се настаних. Забравих до момента да спомена, че бях облечена цялата в бяло – лятна блуза, пола, сандали, чанта. А както разбрах по-късно това се бе оказало от значение за прекрасната компания, която бавно се оформяше около мен.
След около 10 минути жена на възраст малко над 50 години отвори вратата на купето ми и ме запита „ При Вас свободни места има ли?”. Подвоумих се, но се очертаваше дълго, задушно и самотно пътуване и ми се искаше да имам компания, а очевидно спътницата ми бе без място също като мен. За това и отвърнах, че и аз съм без място и понеже знам, че вагоните са пълни , ако това купе се напълни ще си делим вече заетото от мен място, с надеждата , че поне то ще е свободно. Жената се засмя и седна до мен. Заговорихме се. Живееше близо до Добринище. Тогава вратата се отвори отново и на входа й застана жена , дръпваща си за последно от цигарата и запращаща фаса през прозореца. Погледна ни – „Някакви места, момичета?” Аз и моята спътница се спогледахме и тя ми каза : „Ти говори. Беше първа.” И аз отново обясних каква е ситуацията и че на драго сърце ще си делим – вече трите – въпросното място. Новата ни спътница влезе, настани се до прозореца и започна да изпраща целувки на един тъмен балкански субект през прозореца, а първата ми спътница затвори очи и сякаш изчезна в друг свят . Така останала сама , въпреки двете жени, с които деляхме купето, пристигнаха една двойка студенти. Момчето ме погледна и каза: „ Знаете ли , седнала сте на мястото ми? Но няма проблем, ако няма други хора ще се сместим.” И аз отново заобяснявах, че всъщност аз съм без място, а после е дошла първата жена и сме решили да си делим това място, ако се окаже свободно. А след 10 минути се е появила и другата ни спътница и ние и на нея сме предложили същия вариант. Тогава момчето се усмихна широко и изрече най- сигурните думи до този миг(Не се безпокойте, ако всички места са заети, аз ще ви отстъпя моето място, така че вие трите ще се редувате да седите.) Бях щастлива, благославях съдбата, касиерката, хората , които бях срещнала в този влак.
Влакът потегли. Ние бяхме точно 5 човека в осем местно купе. Вагонът бе препълнен с хора с дамаджани, татуирани ( не че имам против татуировките нещо, но си беше факт) полупияни момчета и се носеше невъобразим аромат на алкохол, недоизмито море и заспало по кожата слънце.
Все по-често някой надникваше и питаше дали има свободни места и за да се запази баланса на групата ни – емоционалния ни баланс - реших да изляза и да намеря „съквартиранти” за пътуването ни, с които да ни е комфортно да пътуваме. Точно до тоалетните – две момиченца на по 17 години седяха притиснати, полу-унесени върху куфара си. Приведох се над тях и им казах : „Ако нямате места, в моето купе има. Искате ли да дойдете?” Дойдоха! И бяха много радостни, защото почнаха да ни предлагат дъвки, бонбони и един разтопен шоколад за благодарност. А на връщане взех и едно момче, което слизаше в Стара Загора… Така вече бяхме осем!
И така купето бе пълно с много интересни нови приятели. Смеехме се и си разказвахме истории. Чудехме се как съдбата ни е събрала…
До този момент първата ми спътница продължаваше да е със затворени очи и да не разговаря с нас, което лично мен ме учудваше, но приех , че има всякакви хора и не я безпокоях.
Когато към два сутринта се унесохме в сън, малко преди да заспя тя ме побутна по ръката и ми каза: „ Искам да ти кажа нещо, за да не се чудиш. До сега отправях молитви и ето , че нашето пътуване протича безпроблемно. Аз съм последователка на Бялото братство и не случайно избрах твоето купе въпреки, че останалите бяха празни. Не се ли зачуди защо дойдох при теб?” Казах, че съм се зачудила, но отговор така или иначе не съм очаквала да получа и съм отминала въпросите възникнали у мен. Тя продължи: „ Ти седеше цялата в бяло , в този тъмен вагон и това бе знак, който ми бе даден.”
Няма да коментирам. Това са фактите от това пътуване. И съм благодарна на Господ, на Съдбата, на Бялото братство, че превърна тези часове с лекота в прекрасно преживяване.
След това, когато се прибрах в София първото нещо, което направих бе да се запозная с учението на Петър Дънов. Не мога да забравя думите му: „ Ако искаш да обичаш – не се страхувай! Ако искаш да те обичат – не се съмнявай!”
Цял живот се уча!
03.04.2012г.
Елена Такева
Няма коментари:
Публикуване на коментар