Последвай ме в Индия

Джайпур, Индия

Няма по-подходяща дума, която да дава представа за тази невероятна страна, която ни очарова, вълнува, но и смущава. Индия е емоция от чувства! Индия е взрив от цветове по време на Холи фестивала, благословията на хората, които срещаш всекидневно.
Пропътувах емблематичният Златен триъгълник ( Делхи, Агра и Джайпур)извън туристическия сезон, който е от началото на октомври до края на март. Извън сезона означава всеки ден температурата да е повече от 42°, а в обедните часове слънцето е така жарко, че всякакъв мисловен процес неминуемо спираше и съзнанието ми се рееше в една лежерна забрава.
В края на април, в една ранна утрин кацнах на летището в Делхи (препоръчвам да пътувате през Катар т.к. при смяна на полетите летището е спокойно, прохладно и успявате да си отпочинете на чаша арабско кафе – ароматна напитка от шафран и кардамон.)
И ето ме в Индия!
Небесният купол над Делхи се отвори пред очите ми и аз направих първите си крачки на индийска земя. Градът има специфичен аромат, който разпознавам регистрирам веднага.
В четири сутинта (защото чаках два часа да получа електронната си виза на една невъобразимо дълга опашка) може да видите всякакви хора - прибиращи се от работа служителки от летището, отиващи на работа, бездомници спящи по пейки или под палмите, момчета играещи някакви си техни игри почти между две улични платна...
Делхи има специфичен аромат, който разпознавам още с първата крачка извън вратите на летището.
Отсядам в хотел на половин час път,  в така наречената Аеросити зона, 4*, много чист, с прекрасно легло, в което потъвам за кратък сън.
На сутринта, по съвет на моя приятелка си поръчвам омлет - индийците са царе на омлетите - носят ми едно пухкаво вълшебство. Хапвам още нудълси със зеленчуци и в никакъв случай не поръчвам кафе, защото е инстантно и небцето ми, свикнало да пие италианско ристрето ще е силно разочаровано.
В Индия 50 км. се изминават за 1 час, поради

Амбер Форт, Джайпур

което отсечката Делхи - Джайпур я пропътувах  за 5 часа. Няма светофари или има толкова малко, че не видях никъде. Не съществуват правила при шофиране, на някои отсечки платното бе еднолентово и в него - колите, тук-тук такситата, камионите, мотопедите и пешеходците се движеха в двете посоки в една лента. Шумът е невъобразим и звукът на клаксоните се чува надалеч. Първоначалният стрес е изместен от любопитството ми към този така различен от моя свят!
Традиционнат женска дреха се нарича „сари” – идва от санскрит и означава парче плат. По начина на увиване, цветът и материята може да разберете за статута на индийката. А пък тук, в Раджастан – индийките са в най-пъстрите си, извезани с пайети и маниста сарита.
Обикновено жените работят повече и по- тежка работа от мъжете. Изобщо Индия е It is a mans, mans world!
Покрай основните пътища в града няма тротоари и в боклука, който от години заема така наречените улици, може да видите как си играят няколко деца, две черни прасета, три маймуни и за колорит - една безразлично преживяща свещена крава украсена спанделки! И пак тук - може да изпиете чаша сок от захарна тръстика приготвена по най-стария начин, по който може да се прави – като стеблата се изтискат с ръчно въртяща се преса .
Докато пътувахме, кой мислите, че бе най-голямата атракция - разбира се, че ние – с моите две руси приятелки - от всички автобуси, тук-тук таксита, мъже и жени, ни сочеха един на друг с нескрит интерес.
Разглеждайки фортове и гробнице, винаги се намираше някой, който да ме помоли да се снимаме, да ми даде бебето си, което да подържа за късмет. Точно в гробницата на Хумаюн в Делхи, един мъж дойде при мен с предложението да се снимам с майка му, която без да разбирам и дума хинди, знаех, че му обяснява, че се притеснява, че не е с подходящо сари. След  като се снимахме, дотичаха децата му, с които също се снимах  и накрая той ме заведе при съпругата си, която го гледаше по този начин, докато приближавахме, по който само съпругите гледат, когато са недоволни.

Но пък индийката не може да отказва на съпруга си! В тази страна почти няма разводи - едва 2%, което не означава, че цари семейно щастие, но пък има неоспорими закони на страната на мъжа, естествено. При развод, семействата и на двете страни ви отхвърлят, не сте канени повече на гости, плюс още други рестрикции...

Амбер Форт, Джайпур

Освен това все още колкото и да си въобразявах, че е мит – браковете се уреждат и доста често младоженците не се познават до месец-два преди сватбата. Дори веднъж запознали се, те не си разменят телефони и не се срещат насаме. През август тази година, м

ой колега, от кастата на брамините, се ожени и за мен бе непонятно, че в началото на юли все още не познаваше бъдещата си съпруга. Питайки го дали не иска избора да бъде негов, защото това ще е жената, с която ще живее цял живот, той ми отвърна, че абсолютно съзнателно го е оставил в ръцете на родителите си и им има пълно доверие.
По улиците на Индия няма да видите двойки момчета и момичета хванати за ръцете. Сексът в
страната на Кама Сутра е табу! Недай си Боже, да решите да целунете накой мъж на обществено място за поздрав...Но пък спокойно ще видите как се разхождат две момчета прегърнати през кръста или хванати за ръка. Изводът оставям на вас.
Какво ме изумява в тази страна – занаятчийските умения на индийците – инкрустирането със скъпоценни камъни – лапис, лазурит, малахит, седеф и други на различни мраморни плоскости, използвани за плотове на маси или облицовки, рисуването върху коприна, мекотата на изтъканите кашмирени или от пашмина шалове, бързината, с която фино изрисуват тялото ви с къна ( хена), Тадж Махал – една любовна поема от мрамор, изпъстрена с черни мраморни надписи на урду, които са вклинени в белия мрамор, безбройните статуи издялани от сандалово дърво. Нощем, под светлината на луната, когато горещината е утихнала,  в градините ухае на жасмин и франджипани, а същят този аромат ще усетите и в градината на Тадж Махал,  където в клоните на дърветата съзираш малки зелени папагали и чуваш песента на славеите.
Някак естествено е да пожелаеш да украсиш ръката си с гривна от жасмин, за да се носи аромата му около теб или да си закичиш клонка в косата. Виждала съм бързащи индийки, как спират откъсват клонче, слагат го в косите си и продължават. Красота!
Индия е наистина огромна страна с население от около милиард и 300 милиона. Ако я наложим на картата на Европа ще заеме територия от Дания до Либия и от Испания до Русия – 3 287 590 кв.км, 3 раси, 7 религии, 325 различни езици -15 официално и стотици диалекти.

След като се върнах в България разбрах, аз си бях тръгнала от Индия, но не и тя от мен!
В края на август с Божия помощ, защото само така мога да обясня внезапното ми второ отпътуване за Индия, пропътувах три щата : Телангана, Карнатака и Махаращра. Този път посетих няколко забележителни места, нетипични за обикновения турист, с идеята да разгледам храмовите комплекси на четирите основни религии:
Хайдерабад  - столицата на щата Телангана. Градът е дом на Ramoji Film City, разположен на 2000 акра земя, Филмовата индустрия тук е наречена  Толивуд! Тук още се намира кулата Чарминар – открита като джамия първоначално, а после превърната в паметник на културата, името й означава „Четири минарета”, като от върха й се разкрива гледка към пазара за гривни, изпъстрен с разноцветни стъклени, метални, пластамсови, дървени, кашмирени от папие-маше, сребърни и златни гривни. Рай за жените.

Бидар, Индия

Бидар  - разположен в североизточната част на южния щат Карнатака, където се намира Фортът на Бидар, както и различни ислямски гробници от времето на Бахманидите. Тук видях джамия на 850 години, абсолютно запазена  не само като постройка , но също и стенописите й изпъстрени с цитати на урду от Корана. Пазителят на джамията, слаб мъж на около 60 години, с овехтели памучни дрехи, се обърна към мен на перфектен английски: „Пипнете с ръката си стената, защото пипате история! Този стенопис никога не е бил реновиран!”
Гулбарга и едноименният форт, пещерите Елора,  край Аурангабад – строени вертикално, представляващи храмов комплекс на трите основни религии – хиндуизъм, джайнизъ и будизъм.  И отново край Аурангабад посетих копието на Тадж Махал, строено не с мрамор и значително по-малко пари – Биби Ка Макбара и Фортът Даулатабад. Именно в този форт се сприятелих с една майка-лангур, може би най-приятелски настроените маймуни, която хранех със захарчета.
И не на последно място искам да разкажа за церемонията в Златния храм на Сай Баба в Ширди. Уникално преживяване!  От момента, в който тръгнах на път от Хайдерабад и трябваше да изминем 550 км., останахме без вода и храна, засищахме глада и жаждата си (защото бе много горещо, а пътувахме 11 часа) с малки бананчета, звездовиден плод, гуава, печена царевица и кокосово мляко; до паристигането ни в хотела в Ширди, взимането бързо на душ, после с моя паспорт като чужденка получихме ВИП пропуск и след като сотавхме абсолютно всички вещи в хотела поехме с едно такси ( без телефони и чанти, само с моя паспорт и кредитна карта в сутиена) към храма на Сай Баба.
Таксито ни оставя на една прашна търговска  улица и ние, с моя спътник разбираме, че от тук нататък трябва да поемем боси. Докато се чудим какво да правим с обувките си, един индиец от съседно магазинче ни предлага да ги пази, за целта ги слагаме в една платнена торба, на лист изписват имената ни на хинди и това е ... поемам босонога, сред хиляди други босоноги хора и бездомни кучета, които се промъкваха по между ни и босите ми крака усещат козината им. Бях единственият бял човек. След като изчакваме в едно помещение седнали в редици да дойде време да слезем в подземието на храма, се появява един гледащ навъсено полицай, който определено се държи грубо с индийците, но стигайки до мен, дори се усмихва и промърворва:мадам и ме кани да се присъединя към жените, за да поемем към церемонията. Разделени на мъже и жение, в два различни сектора, пеем мантри, песни. Аз не разбирам хинди и ен зная нито една песен, но така ми се искаше да бъда част от енергията и ритъма и реших, че най-подходящо за мястото е да изпея молитвата „Отче наш” в съответната тоналност. Така в Ширди, на церемонията я храма на Сай Баба, звучеше християнска молитва на български език.