Отделете си време за следващата вечер. Приспете децата, нахранете домашните любимци, сипете си шардоне и се настанете удобно, за да се насладите, за да се потопите в атмосферата на Париж, да чуете забързания му ритъм, да усетите аромата на кафе и да съпреживеете тази любов, пламнала между двамата герои.
Режисьорът Жером Бонел е специалист по несъвършените (любовни) връзки. Във „Време е за авантюри” той качва британец ( британски професор по литература) и французойка ( френска 43 годишна актриса) във влака от Кале за Париж и ни кани да видим какво ще стане сред като слязат от него. Пътувайки те засичат нееднократно погледите си по онзи начин, по който ни става ясно, че нещо се заражда.
Аликс и Дъг не се познават и на пръв поглед срещата им е невъзможна, но съдбата ( както на всеки от нас се е случвало ) решава друго… Освен Ламанша, разделят ги още възрастта, възпитанието, средата, а ги събира тъгата в погледите им, което веднага задава въпросите: Защо тези герои са тъжни, каква е тяхната лична драма и готови ли са наистина да се впуснат в мимолетна авантюра? Ще ги направи ли по-щастливи или финалът ? ще бъде с тъжен или може би отворен край? Аликс поема предизвикателството на случая и се озовава… на погребение. Дъг е доста мълчалив мъж; загадъчността му е неустоима, а погледите – многозначителни. Еманюел Девос и Гейбриъл Бърн сериозно допринасят за разцъфването на тази връзка. Очарованието на тяхната история е както в непредвидимостта, така и в дискретността на дребните жестове.
Филмът е белязан с известен анахронизъм, доколкото телефоните с шайба (които Аликс непрекъснато използва) и звънят в заведението, в хотела, дори на гарата са актуални за днешната съвременност, а филмът е от 2013 година, което веднага насочва вниманието. Анахронистично е за модерен човек от епохата на 21-ви век да не използва мобилния си телефон ( много удобно с паднала батерия още през първите минути на филма), като средство за комуникация. Но това вероятно е умишлен избор от страна на режисьора Бонел.
Силно впечатление прави присъствието на часовниците като детайл. Веднага правим асоциация с изтичащото време и забързаното ежедневие, което ни притиска по един или друг начин. Тиктакащият механизъм представя постоянната ни зависимост от времето, което имаме (или нямаме на разположение). Времето „руши” всичко. То преминава като всепомитаща стихия и нищо не би могло да го спре. Изтича като човешкия живот, подвластен на него.Чрез часовника ние „виждаме” времето и си създаваме илюзията, че можем да бъдем негови господари, но само на нашия личен и субективен часовник, защото ние сме изцяло подвластни на този, който управлява целия свят и съществуване. Часовете, минутите контролират нас и целия ни живот. Аликс е в състояние на раздвоение, лутане какво да прави с живота си от тук нататък, по кой път да поеме. Тя винаги закъснява, опитвайки да намери себе си. Тя е на кръстопът, тя се страхува да поеме риска, самата тя казва на Дъг по време на разговора им в хотелската стая, че няма смелост и най-вече спокойствие. Целият този страх е продиктуван от нейното раздвоение, защото тя е обвързана, а вид неудовлетворение я подтиква към изневяра, множеството позвънявания към приятеля ?, който не отговаря на обажданията ?, я кара да се замисли в какво се състои щастието, във вечната заблуда, че тя е с него или в една мимолетна авантюра, която ? носи временно щастие?
Авантюрата се състои не толкова в истинския смисъл на думата. По-скоро като риск, който трябва да направи Аликс по пътя към промяната.
Имаме удивителната възможност да допишем краят сами, всеки за себе си и да преценим до каква степен всеки от нас е подготвен за подобно приключение, с цената на какво?
„Нещата между нас ще са различни в някой друг живот, с други богове, които ще ни закрилят.”
Моят край е дописан. Пликът с адреса на Аликс остава в ръцете на професора. Леката усмивка и пламъчето в очите му ме кара да вярвам, че всичко, което е научил от лиретаурата ще бъде използвано, за да спечели момичето.
http://www.imdb.com/title/tt2659190/?ref_=ttpl_pl_tt
Пленяващ филм на режисьора Ренцо Мартинели, с участието на Харви Кайтел, Мъри Ейбрахам, Джейн Марч и Джорди Мола.
