Думите се редяха в съзнанието и историята ( за теб ) придобиваше форма – на сърце!
Увличаше ме…Търкулваше се и кълбото се разплиташе.
Исках отново да се върна в онези моменти, в които ти се заплиташе в косите ми и те те оплитаха в мен. Превръщахме се в нишки втъкани една в друга. Тъчехме шарки в килима на живота. Разстилахме го върху Земята и радостни като деца лягахме да правим любов. Нашето време е закодирано върху този килим – цветни мечтания от Болоня, портокалови тонове от Удине.
Косите ми заплитаха ръцете ти, тялото ти, мислите ти.
Заплитах те, докато ти ми помагаше да разплета оплетените ми коси. Усещах допира на тялото ти до моето, толкова топло, толкова любимо.
Ако започна отначало ще трябва да се върна в пред коледна Болоня. Първия спомен за теб - прекосяваш задъхан входа на ж.п. гарата, за да ме намериш чакаща те на погрешното място – „Заминаващи”. Кой да се сети?!? Ти ! И ме намери. А после ме целуваш нежно (само както ти умееш – това вече го разбрах по-късно) и същевременно настойчиво.
От онзи ден, точно преди два месеца си спомням всяка подробност, всеки твой поглед, всяка усмивка, докосване, целувка, усещане. Ти бе моя неочакван коледен подарък, вдъхнал ми живот, заредил ме с енергия, обвил ме с любов и светлина. Студените улици на Болоня и ние разхождащи се с окрилени сърца. Ръката ти прихванала ме през кръста – най-топлата ръка! Целувките по средата на улицата, вкуса на устните ти…
Сега чак проумявам, че колкото и да бягаме от съдбата си, написаното ще се случи. И никакви задръжки, условности, норми не могат да възпрат то да се въплъти в акт.
Какви са уроците, които животът ми поднася? Опитах се да ги избегна, опитах се да не полагам повече изпити. Но ето ме пак тук, а ти пред мен. И аз трябва заедно с теб да достигна до знанието.
Обещах ти да опиша историята и да я овкуся с портокали. Оставих ти съобщение на прозореца, за да съм още малко с теб след като затворих вратата на апартамента ти и ти се върнеш там без мен.
Слънцето проблясва през червения надпис “ I will miss you”и осветява празната стая – ние сме все още на гарата в този момент…
Не бях сънувала такова щастие. Не бях усещала онова чувство в гърдите си никога до този момент. Чувството , че гърдите ми разцъфват, че едно цвете пониква и листенцата му проникват в твоите гърди. ( Цвети каза най-точната дума – сливане! ) Чувството, че сме едно цяло, че мога да извикам с цялото си същество „Обичам те”, но не го правя, защото , когато стигнем до тези измерения, другият разбира всеки твой стон.
И когато ме придържаш съвсем леко , за да танцуваме танго аз не успявам да се овладея да не те целуна…толкова магнетично е привличането.
„ Ако искаш да обичаш – не се страхувай! Ако искаш да те обичат – не се съмнявай!”
Защото прокрадващите се съмнения у теб, попарват никнещите цветове на любовта у другия. Всеки път, когато егото ми проговори, прошепвам думите на Дънов.
Дари ми пълно щастие, любов моя! Дарих те с пълно щастие, любов моя!
… И когато спря да ме целуваш преди тръгване… ,когато се превърна в хлад… Тогава те упрекнах в себе си и ме заля тъга.
Сега, от разстояние на времето разбрах, че ти избра да ме разсмееш на сбогуване. Да ми разкажеш отново веселата история за онзи твой съсед , който съучастнически е повдигал веждите си в асансьора, за да ти даде знак , че е бил съпричастен с бурните ни нощи. А аз се смеех въпреки че сърцето ми се бе свило.
Скъпи мой, ти опази от сълзи очите ми. Шегите ти не позволиха раздялата да ме сломи. Само егото ми крещеше за драматичен развой на събитията, които така и не се случиха.
Знам, че те боли, защото си отивам.
В очите ти, когато влака тръгна прочетох – имаше тъга.
Но ти си мъж, а аз жена… По-силният от двама ни ! Без тебе щях да бъда слаба…
Така ми липсваш, обич моя.
29.02.2012
Елена Такева
Няма коментари:
Публикуване на коментар