докато избирам с какво
да нахраня тялото си
погледа ми среща теб
питам как се приготвя хляба
а ти отговаряш: да ти поръчам ли
24.02.2018
15.11.18 г.
За срещите
Изкуството не е да правим това, което можем!
Изкуството е да правим това, без което не можем!
Независимо колко добре го умеем.
Захари Карабашлиев
8.11.18 г.
Да те излекуват на пътя
Това е история за хората на Индия. Хората, които срещам по пътя си и
бележат пътуванията ми, оставяйки следа в съзнанието ми, запечатани в спомените
завинаги. А и какво ще е eдно пътуване без хората ?!? Само храмове, крепости, картинни галерии и музеи ?!? Та нали един град,
една страна стават твои любими, заради
хората, които срещаш ?!?
Пътят ме бе отвел в Пушкар( макар че плана бе Варанаси), а оттам трябваше
да се отправя към един от най-големите национални паркове Рантамбор –
известният резерват за тигри в Раджастан.
След няколко часовото пътуване, някъде около девет вечерта, унеса ни в
малкия микробус бе нарушен от виковете на Антонио – мой колега, италианец. С
нас пътуваха още Артуро – мексиканец, живеещ в Маями, Ирина – къдрокоса,
рускиня от Москва и Лекрадж – нашият индийски водач от Ню Делхи. Антонио бе
потен, треперещ и тялото му осезателно бързо ставаше все по-студено и
по-студено. Първоначално на смесица от италиански и английски се развика да
спрем климатика, но шофьора отби дори микробуса и всички ние бързо се изсипахме
на пътя, в тъмнината, където само фаровете на разминаващите се автомобили ни
осветяваха. Антонио не спираше да трепери, дори след като ние с Ирина се опитвахме
да му дадем нещо като първа помощ и разтривахме гърба, ръцете и гърдите му.
Ефектът бе нулев, което плашеше вече и мен.
В този момент от тъмното се появиха няколко жени и деца, които наблюдаваха
всяко наше действие отдалеч. Убедили се, че сме напълно безсилни, направиха
жест с ръце да ги последваме и за наше учудване, видяхме, че навътре в тъмнината
се намира малък двор с две три малки постройки в единия край. Дворът приличаше
на сайвант и всъщност не бе двор, а тяхната къща, която не бе със стени от всички
страни. А ние в незнанието си бяхме пропуснали да се събуем както повелява
традицията във всеки индийски дом – прага на къщата да преминаваме само боси.
Жените се засуетиха, за кратко време накладоха огън и с движения ( не
говореха английски) направиха знак да съблечем Антонио и да го заведем до
огъня. Ситуацията от трагична се превърна в комична – един бял полугол мъж се
бе настанил близо до огъня, заобиколен от жени и деца, които го гледаха
изключително любопитно. Една от жените предложи да му направи чай ( удивително
как съм разбрала това ?!?) и аз притеснена каква вода ще налеят, минерална или
някоя със съмнително качество, се втурнах към микробуса, където имахме
достатъчно количество годна за пиене вода. Обаче докато се върна, Антонио бе
изпил чаша чай, а аз се разхождах неориентирано с бутилка минерална вода в ръка и се чудех каква ли вода са сипали в
чая му и дали някоя бактерия не дебне отнякъде. В един момент погледнах в
огромната глинена делва до огъня и установих, че това не е традиционен чай, а
някаква гъста млечна напитка и се успокоих – не е имало нужда от вода.
Факт бе, че огъня и чая оказа благотворно влияние и нашият приятел бе спрял
да трепери. Ние с Артуро решихме, че трябва по някакъв начин да се отблагодарим
на тези мили хора, които бяха крайно бедни и им предложихме по 500 рупии, които
те неистово отказваха да вземат. Аз обаче посочих децата и им дадох да
разберат, че парите са за тях.
В този миг се появи едно момиче с голям златист плик надписан с червени
букви. Задаваше въпроси на мен и Артуро, от които нищо не разбирахме. В един
момент реших да се представя и докоснах гърдите си произнасяйки името си, после
посочих Артуро и казах неговото име, а тя записваше с химикал върху плика
имената ни. Ние се усмихнахме и се пошегувахме: „Ожениха ни“, защото докато
обикаляхме улиците на Пушкар индийците искаха разрешение от Артуро да се снимат
с мен – мислейки го за мой съпруг. Да, ама не – както обичаме да казваме мъдро
в България. Оказа се, че сме получили покана за сватба на 5-ти май! А ние се
прибирахме обратно по родните места на 30-ти април. Постъпката на това момиче
ме трогна. Знам, че тя е очаквала да отидем на сватбата й и се е оглеждала за
нас, а ни е нямало. Никога няма да я срещна отново, а може би и да се срещнем
случайно - няма да се
познаем, но записвайки в момента тази случка правя достояние случилото се, не оставям
да потъне в забрава, защото бе истинско, изпълнено с много чисти човешки
чувства.
Историята ни не свършва тук.
Така и не разбрах защо шофьорът ни, който говореше хинди, както и водача ни
не се намесиха по никакъв начин. Може би
бяха изплашени какво ще се случи с един разболял се на път чужденец и не искаха
да носят отговорност… Но веднъж потеглили отново с микробуса, Артуро заяви, че
е по-добре да намерим болница. Така след 30 км. се озовахме в малка триетажна
индийска болница. Посрещна ни един много красив млад индийски доктор, толкова
млад, че аз на няколко пъти го питах – „А Вие, доктор ли сте?“ След четвъртия
път, той ми се усмихна и отговори: „Да, госпожо, завърших миналата година
университета.“ Това трябваше ли да ме успокои ?!? Истината е, че по метода на
отхвърляне, задаваше на Антонио напълно адекватни въпроси, настани го в Deluxe стая, където му
направиха кардиограма, а преди това един друг млад индиец по дънки, си сложи
латексови ръкавици и взе за секунди кръв от вената за изследване. Докато
Антонио лежеше за изследване на сърцето, вратата на стаята бе широко отворена,
а от съседните стаи, деца дошли на свиждане при роднините си, идваха да
надничат и да го изучават любопитно. Така им бе интересен този бял мъж! Само за
информация – в болничните стаи и болните, и близките им дошли на свиждане,
влизат боси. Болницата бе чиста и тиха заради вечерния час. Цялата процедура –
преглед, взимане на кръв, електрокардиограма и изписани лекарства (оказа се
силна стомашна вирусна инфекция), заедно с таксата за доктора струваше 1000 рупии, около 15 долара.
Хубаво е, когато всичко свършва добре, нали ?!?
08.11.2018
Изкуството не е да правим това, което можем!
Изкуството е да правим това, без което не можем!
Независимо колко добре го умеем.
Захари Карабашлиев
19.10.18 г.
Каджурахо - еротичната столица на Индия
Нощният влак от Делхи ме отвежда към Каджурахо – един от символите на Индия,
някогашна столица на могъщата раджпутска династия Чандела, управлявала пет
века, преди да падне под набезите на околните мюсюлмански владетели.
Обичам да пътувам. За мен пътуването не е лукс, то е потребност, която
зарежда тялото ми с живот, кара душата ми да пее и просветлява сърцето ми.
В 20:10 се качвам от ж.п. гара Назрат Низамудин, в южната част на Делхи, за да пропътувам за
повече от десет часа разстоянието до градчето, където се намират световно
известните храмове на Каджурахо,
скрити
в джунглата до миналия век и открити ( за щастие на всички нас) от английския
военен инженер капитан Бърт, който се отклонява по време на лов. Основната
причина комплексът да бъде премълчаван и да не се афишира са именно откровените
сексуални сцени, шокиращи английските пуритани по онова време.
![]() |
| Храмовият комплекс в Каджурахо |
Железопътната гара е оживена дори и в осем вечерта и това не е случайно,
след като повече от 360 000 пътника ежедневно минават оттук. Лехраж ме води в
близкото ресторантче, за да се подкрепя за предстоящото пътуване и аз неизменно
си поръчвам нудълси и сладко ласи – айрян с манго. Не съм гладна, по-скоро
защото изпитвам лек стрес от предстоящото пътуване с индийските железници и
състоянието на тоалетните им, за което още без да съм ги видяла си имам 16
наум. Освен, че съблюдава да съм нахранена добре, Лехраж ми дава и един плик
пълен с ядки, бисквити, чипс и сокчета (да
не би случайно да огладнея по време на пътуването), както и сапун на листчета!
Някой виждал ли е до момента сапун на листчета?!? Оказа се супер удобен за
ползване и заемащ икономично място в дамската ми чанта. Червена точка на
индийците за невероятната им находчивост!
![]() |
| С Аншу |
Появява се Риши, който ще бъде мой спътник при пътуването ми до Каджурахо и
Варанаси и двамата се отправяме да търсим местата си и спалния вагон на нощния
влак.
Дали съм шокирана от влака?!? Да! Той е безкрайно дълъг и олющен, като в
едната му част забелязвам претъпкани купета, които са без прозорци, а с
решетки. Мигновено вземам решение, че ако ми се налага да пътувам така, ще се откажа и ще си взема
самолет. За мое щастие нашият вагон е съвсем различен. Пътувам втора класа.
Вагонът е захабен.
![]() |
Моето легло е до вратата и имам перденце, което ме изолира
от околния свят. Подозрително започвам да бърша с мокра кърпичка леглото и
прозореца и съм невероятно учудена, когато по нея не остава прашна следа. В
този момент забелязвам леко насмешливия поглед на една индийка, която наблюдава
действията ми. В спалния вагон съм единствения бял човек. Срещу мен се
настанява четири членно семейство, като най-малкият им седем годишен син Ашраф
става мой любимец, който не спира да говори, разпитва и скача от легло на
легло. Пътуването с влак дава възможност да опознаеш индийците отблизо, да си
поговориш с тях, да разбереш гледната им точка, разбиранията им за света.
Леглото ми е твърдо, но застлано с учудващо бели и чисти чаршафи. Завивам
се и под монотонния звук на влака се унасям в полусън. През прозореца
преминават различни нюанси на тъмнината, никаква светлинка или отблясък на
фенер, само периодично пристигаме на някоя гара отрупана с огромни бали товари,
където сънени хора похапват в очакване на влака си или пък просто спят на
перона. Гърбът ми има нужда от време, за да свикне с леглото, но скоро си
намирам място, успокоявам се и до зазоряване пътуването минава леко. Истината
е, че европееца не е свикнал да пътува в подобни условия. Ние имаме нужда от
определена доза комфорт и хигиена, с които хората в Азия могат и да направят
компромис.
Около седем часа слизаме на гарата в Каджурахо, където ни чака нашият
шофьор, който ни отвежда до Hotel
Ramada Khajuraho. Първото нещо, което правя след настаняване е да си взема
душ и да си легна в едно огромно, ухаещо приятно на жасмин легло. Очите ми
блуждаят през прозореца и неусетно заспивам. Сънувах, няма да напиша какво, но
бе хубаво! Необходими ми бяха тези два часа сън, за да възстановя силите си.
Предстоеше ми среща с древните храмове на Каджурахо, които трябва да бъдат избрани
за достойния символ на Индия, а не Тадж Махал, добил според мен, незаслужено
такава популярност, просто защото във време, в което страната е започвала да
развива туризма си, гробницата се е намирала на място с достъпна пътна инфраструктура.
И така клишето Златен триъгълник в Индия е налице, за сметка на храмовете в
Каджурахо и изключителните пещери Елора, край Аурангабад.
Турът ми сред храмовете се прави от Аншу - възможно най-секси екскурзовода,
когото познавам. Именно той ми разказва историята за разпътния лунен бог Чандра,
който се влюбва в дъщерята на първия брамин на свещения град Варанаси. В една
гореща лятна нощ, ослепително красивата Хемавати се къпела в блестящите води на
езерото, сред благоуханни лотоси, когато на небето се появил Богът на Луната и
естествено бил запленен от нея. Знаете
максимата, че пред любовта и боговете и смъртните са равни, така че те слели
телата и душите си… В резултат Хемавати ражда бъдещият строител на тези храмове,
основателят на династията Чандела - Чандраварман. “Чандраварман ще бъде раджа и
ше построи много храмове сред градини и езера. Той ще извърши религиозна
церемония, и така твоят грях ще бъде опростен”, така казал Богът на Луната и
изчезнал. Хемавати така и сторила. Отвела своя син в сърцето на индийската
джунгла. Чандраварман пораснал красив, силен и смел като своя баща. На
шестнадесет години с голи ръце побеждавал лъвове и тигри. С помощта на баща си
се възкачил на престола, построил крепостта в Калинджар и сторил още много
добрини за народа си. Основателят на династията действително построява първия
храм. Останалите са дело на неговите приемници.
Храмовете са изградени в индоарийската архитектурна традиция - стила
“нагара“, с квадратна основа, но стените им са толкова разчупени, че оставят
впечатление, че основата е кръгла. Те са изградени от златистожълт или розов
пясъчник. Храмът Лакшмана от западната група се смята за един от най-старите,
построен между 930 и 950 г. Той е посветен на бог Вишну. На него е изобразена и
хиндуистката троица: бог Брахма-създателят, бог Вишну-пазителят и бог
Шива-рушителят, както и богинята на светлината, богатството и просперитета -
Лакшми, която е божествената спътница на бог Вишну.
По външните фризове на
храма са изобразени множество танцуващи нимфи - “апсара”. Срещу храма Лакшмана се намират два по-малки
храма, единият посветен на богинята Лакшми, а другият на бог Варах - едно от
превъплъщенията на бог Вишну, прероден под формата на глиган. Храмът Кандрия Махадев е най-големият,
най-високият (31 м) и най-интересният от архитектурна и художествена гледна
точка. Той е посветен на бог Шива и затова в най-святото място е поставен
“лингам”.
Еротичните скулптурни фризове от външната страна на храмовете бунят
духовете на хора от целия свят. Има различни хипотези за наличието на
еротичните мотиви: Една от легендите е, че те са своеобразна защита срещу
яростта на бог Индра (бога на водната стихия и на светкавиците) - ценител на
женската красота и чувствените удоволствия. Прехласнат от запленяващите
скулптури, той не изпращал своите мълнии. Така храмовете са се запазили повече
от десет века.
Хиндуистите вярват, че и четирите
пътища - Дхарма (нравствен закон или праведен живот, изпълнен със задължения и
самоограничения), Артха (просперитет и материално благополучие), Йога (вътрешно
единство чрез контрола над физиката към духовното съвършенство) и Кама
(удовлетворение на чувствени желания, включително и секс) водят до Мокша -
освобождението от цикъла на прераждане. Сексуалните изображения подпомагат Кама
(бога на любовта) така, че храмовете са символични божествени двери към Блаженството.
Аншу не спираше да разказва как монашеския начин на живот и
отшелничеството, проповядвани от будизма, през X-XI в. ставали все по-популярни
и еротичните скулптури и изображения имали за цел да подновят интереса на хората
към насладата от живота, семейството, „правенето на бебета“ и същевременно да
възродят хиндуизма.
Още в древността индийците разбрали, че устойчивостта на
брака се крепи на половата хармония. Нещо повече, сексът бил считан за
изкуство. Ето как се обяснява отношението към куртизанките като към артистки.
По онова време момчетата, живеели в отшелнически килии, както повелява
хиндуистката традиция. Скулптурите и изображенията ги подготвяли за живота им
на мъже.
Една екстравагантната теория счита, че структурата на самите храмове повтаря
формите на божествената жена-изкусителка - индийския идеал за женска красота.
Счита се, че храмовете в Каджурахо пресътворяват и благославят Жената във всичките
й форми, настроения и превъплъщения: стъпалата пред храма са нозете,
“ардхамандапа” - коленете, “мандапа” – откритата зала с колони - добре
заоблените бедра, а “гарбагриха” - обикновено прилича на малка пещера и е
мястото, където е разположено божеството на храма – влагалището.
Възхитена съм от храмовете! За мен Каджурахо е синтез на индийската
философия и митология, на неповторимата виталност на индийския народ, която му е
позволила да роди Кама Сутра, но и стиховете на Рабиндаранат Тагор, а също и философията на великия Ганди.
Спокойният, зелен Каджурахо омиротворява душата ми, а тялото ми се чувства
възродено след двучасовия аюрведичен масаж на четири ръце.
В съзнанието ми се запечатва шосето, по което в далечината, освен автобус и
няколко автомобила, свободно се движат шест седем крави. Колите на забавен ход
изчакват животните, няма клаксони, няма напрежение. В късния следобед, сред
гората от тикови дървета, времето е на крачка да спре…
И ми се иска да се върна пак!
19.10.2018
Изкуството не е да правим това, което можем!
Изкуството е да правим това, без което не можем!
Независимо колко добре го умеем.
Захари Карабашлиев
11.10.18 г.
Варанаси - градът на бог Шива, пътят към отвъдното и столицата на копринените индийски сарита
![]() |
| Свещената река Ганг |
Още през април бях направила всичко възможно, за да организирам пътуване до Варанаси и до пристигането ми в Индия то изглеждаше напълно вероятно. Съдбата обаче бе отредила, спътниците ми да се притеснят от факта, че ни предстои пътуване с индийските железници и така ние вместо във Варанаси се озовахме в Пушкар.
Пет месеца по-късно отново съм в Индия и отново Варанаси е на дневен ред.
Ще се случи ли този път така дългоочакваното пътуване?!? Съзнанието ми рисува картини на непознатия все още град в очакване да стане свидетел на „пиршеството“ от аромати, цветове и човешки лица.
![]() |
| Сутрешен ритуал край река Ганг |
В ранната септемврийска вечер, някъде около 20:00 часа се отправям на деветчасовото си пътуване от Ню Делхи до Каджурахо, а след още един ден – отново с влак, но този път през деня, ще пътувам и до Варанаси. Разстоянието от Каджурахо до Варанаси се изминава за седем часа. Настанена съм в спален вагон, втора класа, където ми раздават чисто бели чаршафи, кърпа и калъфка за възглавница, на фона на захабения интериор. Това, което трудно преживявам е хигиената в тоалетното помещение, което за съжаление напомня на подобно в българските железници, с тази разлика, че потока от хора там и тук е съвсем различен и това ме кара да се замисля за навиците на българите.
![]() |
| Дърва за кремация |
Варанаси - свещеният град, мястото – от което според легендите се поема пътя към отвъдното, има притегателна сила за всеки индус, копнеещ поне веднъж да го посети. Някога наричан Каши („сияещ с божествена светлина“), а по-късно Бенарес от британците, Варанаси – най-старият жив град в света е бил религиозният център на индусите през цялата своя история.
За Варанаси казват, че е по-стар от историята, по-стар от традицията, дори по-стар от легендата и изглежда два пъти по-стар от всички тях взети заедно.Закрилян от бог Шива, Варанаси е свято място, за да живееш и благословено - да умреш.
Настанявам се в Hotel Hindustan International: http://www.hhihotels.com/hotel-varanasi , намиращ се в сърцето на града, на 1 км. от железопътната гара. Хотелът е бутиков, но в него няма нищо подобно освен магазина със сувенири в лобито.
Вземам бърз душ и се отправям на тур с рикша из улиците. Движението е умопомрачително, отвсякъде се чуват клаксони, светят фарове в очите ми и подозирам, че се вдига прах, който аз не забелязвам заради тъмнината. Притеснявам се, че рикшаджията буквално ще ме преобърне на пътя в бързия си ход. По мое желание спираме, за да опитвам от известния паан, от листа на бетел. Най-разпространеният начин за приготвяне е да се намаже листото с гасена вар, чийто калций подпомага усвояването на алкалоидите от бетела и ареката, след което се добавят парченца от ореха и по желание допълнителни овкусители, а понякога и тютюн. Цялата смес се увива в листото и е готова за консумация. Паанът може да бъде сладък, леден и огнен, а последния се запалва преди да го поставиш в устата си. Тайната е, че в листото са увити малки парченца натрошен лед, така че те неутрализират запаленото листо. Този местен деликатес засилва слюноотделянето и еуфорията, в зависимост от насищането си с тютюн и ореха арека. На мен лично много ми хареса т.к. моя бе подсладен и с добавка от кокосови стърготини.
![]() |
| Садху |
За вечеря сме в Shri Annapurna Restaurant – препоръчан ни от собственика на рикшата и изгладнели отрупваме масата с поръчките си – основно вегетариански ястия и то много люти. Определено харесах кухнята на ресторанта, така че на следващия ден завеждам за да почерпя за обяд Риши, нашият екскурзовод, шофьорът ни и Липи, която на сбогуване ми подари пръстена си, за да не я забравя. Всички ние , заедно с десертите платихме около 740 рупии и аз оставих 160 рупии ( малко повече от два долара) бакшиш за персонала.
На следващия ден се събудих в 4:30, за да се приготвя да посрещна изгрева плавайки на лодка по река Ганг.
![]() |
| Варанаси |
Паркираме далече от реката и се отправяме пеша към първите гати – стълбичките водещи към реката, които сутрин са празни и изпълнени със спокойствие, преминавайки по улицата през седящи садху, продавачи на гирлянди с цветя, лутащи се свещени крави, улични търговци, просяци, малък брой туристи и индийци отправили се за сутрешното си къпане в Ганг.
За европееца е необичайно да има „мечта“ свързана със смъртта си, но индиеца има - да умре във Варанаси. Ежедневно около 70 000 души се потапят в Ганг, с тази „мечта“ в сърцата си…
Културният сблъсък тук е потресаващ!
![]() |
| Край брега на река Ганг |
Докато плаваме с лодката и се любуваме на изгрева на зараждащото се розово слънце на хоризонта, ставаме свидетели на „сутрешния тоалет“ на индийците. Едни се къпят, други перат дрехите си, а деца мият зъбите си с четка и паста и ме подканват да се присъединя и аз. Наблизо е мястото за кремации, където се разпръсква пепелта на мъртвите в реката ( богатите мъртви), докато телата на бедните индийци са оставени да се носят свободно по реката в пътя си към отвъдния живот. За кремирането на едно тяло са необходими между 80 кг. И 160 кг. дърва, което за обикновения индиец е непосилно.
![]() |
| Варанаси |
Казват, че преражданията на човешката душа се прекъсват, ако след смъртта си човек бива кремиран във Варанаси, а прахта му разпръсната над водите на Майка Ганг. Индийците не изгарят пет категории мъртъвци: децата до 10-годишна възраст, свещениците, умрелите от ухапване на кобра, умрелите от дребна шарка и бременните жени. Според индуската религия, тези категории мъртви се считат за избрани и свети. Огънят, с който се запалват телата е свещен и не угасва по никакъв повод – това е огънят на бог Шива.
За индусите реката е свещена, защото има способността да отмива човешките грехове.
![]() |
| Садху |
Истината е, че на мен реката ми вдъхва спокойствие, изпълва ме с хармония. Тя е животът и смъртта, денят и нощта, бялото и черното – двете страни на едно цяло!
![]() |
| Аарти |
пречистване на разума, приемане на божествената светлина и насочване на мислите по пътя на доброто. Посредством Аарти всичко материално и духовно се поднася като дар на боговете.
Аарти – Висшата любов към бога – изпълва осъзнато или пък не, всеки един от участниците. Липи потапя ръцете си във водата на Ганг и поръсва главата си и мен!
Тръгвайки си след ритуала, попадаме отново на шумната улица изпълнена с толкова много недъгави хора, че започва да ми се гади и не мога да превъзмогна чувството, шока, контраста, миризмата, защото една свещен крава е освободила стомаха си точно пред мен… Искам ли да избягам ?!? Да, искам!
![]() |
| Сари от коприна Варанаси |
![]() |
| Магазин за сарита |
Е, тръгвам си с умопомрачаващо красив оранжево-коралов, огромен шал!
Моят път към отвъдното е постлан в коприна.
11.10.2018
Изкуството не е да правим това, което можем!
Изкуството е да правим това, без което не можем!
Независимо колко добре го умеем.
Захари Карабашлиев
20.05.18 г.
В сърцето на Джайпур
В края на април, в един горещ следобед, имах удоволствието да посетя Hotel Shahpura House разположен на 20 минути от шумните улици на Джайпур - Розовият град на Раджастан. Питате ли се защо града е назован така?!? Розовият цвят е цветът на гостоприемството и е избран от Махараджа Рам Сингх, за да приветства принца на Уелс и кралица Виктория по време на посещението им.
Пътувам през натоварения джайпурски трафик, комфортно настанена в лимузината, която собственикът на хотела ми изпрати.
Shahpura House не е нищо друго освен кралска покана. Хотелът някога е бил кралската резиденция на махараджата на Шахпура и е покрит с традиционни фрески, гоблени и стенописи от злато. Той принадлежи към една епоха от индийската история, когато славните княжества в Раджастан и останалите региони са управлявани от махараджи, чиито семейни гербове говорят за смелост, вяра и чест.
Имотът все още е дом на членовете на кралското семейств и вие сте техният почетен гост.
20.05.2018
20.05.2018
Изкуството не е да правим това, което можем!
Изкуството е да правим това, без което не можем!
Независимо колко добре го умеем.
Захари Карабашлиев
18.05.18 г.
Босонога из Пушкар – градът на Бог Брахма
![]() |
| Моята свещена приятелка :) |
Според преданията, Бог Брахма летял със своя лебед над Пушкар, търсейки място, където да извърши свещения огнен ритуал за пречистване и жертвоприношение. Три листа от неговия лотос паднали на земята и образували там три езера: голямото езеро, средното езеро и най-малкото езеро - по едно за всеки от тримата главни богове: Шива,
Брахма и Вишну. Мястото около езерата богът на сътворението на Вселената нарекъл Пушкар, което означавало син лотосов цвят.
![]() |
| На верандата на Hotel Pushkar Palace |
![]() |
| Из пясъчните дюни на пустинята Тар |
Първото нещо, което предприемам е да се разходя с камила из пясъчните дюни. Нашият водач е едно десет годишно момче – един малък мъж, който удивително ни води по пътя – мен и моите четири спътници. След нас тичат деца, които пеят и свирят, в желанието си да ни впечатлят за някоя рупия. Някои от децата се качват в каруцата при нас и аз съм им толкова любопитна заради бялата ми кожа, че пипат с интерес глезените ми. Разминаваме се със семейства, които се прибират на камили към домовете си, със самотни ездачи... така необичайна е тази атмосфера – тишината на пустинята Тар, внезапните появявания, сякаш от нищото на ездачи, усмивките, поздравите, желанието на хората да се снимат, но само с мъжете от компанията. Към мен и моята спътничка от уважение не поглеждат дори, докато не им предлагаме да си направим обща снимка и на лицата им грейват усмивки.
В Пушкар не се пуши, не се пие алкохол и не се консумират месни ястия т.к. е свещен град. За вечеря се задоволяваме с веганска, но много люта храна. Всевъзможните разновидности на хляб в Индия са така вкусни, че никога не би могъл да останеш гладен, дори и као местната кухня не ти допада.Тук расте най-вкусното манго, което поддържа усещането ти за свежест, а пиенето на кокосово мляко утолява всяка жажда.
![]() |
| Церемония край езерото Пушкара |
В седем сутринта заедно с Артуро се разхождаме из все още празните улици на Пушкар. Ранобудни търговци подреждат стоката по магазините си. Деца трошат огромни буци лед , за да бъде подготвен за сока, който ще продават. Сокът представлява версия на смутито с ужасяващо зелен цвят, защото се пасира растение наподобяващо магданоз, но с по-едри листа. Продавачи на нанизи с цветя за церемонията, която се прави веднъж всеки месец разпъват сергии и редят огромни купища от рози и непознати за мен оранжеви цветя.
![]() |
| Храмът на Бог Брахма в Пушкар |
Във всяка една от ръцете си Брахма държи по една от книга на Ведите, показващи безкрайността на знанието, което трябва да се използва без егоистични цели за доброто на хората. Броеница, изобразява отмерването на времето, медитацията и силата на ума. Понякога той е рисуван с роза и съд за вода като тези два символа означават мъдрост и съзидание. Бог Брахма седи върху лотос, представляващ безкрайната реалност и безкрайността на Вселената, а птицата, която язди, е лебед, символ на прозорливостта на интелекта и мистицизма на божественото.
![]() |
| Моите дарове "отлитат" към водите на свещеното езеро Пушкара |
... Хвърлям своите дарове в езерото Пушкар.
Благословена съм!
17.05.2018
Елена Такева
Изкуството не е да правим това, което можем!
Изкуството е да правим това, без което не можем!
Независимо колко добре го умеем.
Захари Карабашлиев
22.02.18 г.
Последвай ме в Индия
![]() |
| Джайпур, Индия |
Пропътувах емблематичният Златен триъгълник ( Делхи, Агра и Джайпур)извън туристическия сезон, който е от началото на октомври до края на март. Извън сезона означава всеки ден температурата да е повече от 42°, а в обедните часове слънцето е така жарко, че всякакъв мисловен процес неминуемо спираше и съзнанието ми се рееше в една лежерна забрава.
В края на април, в една ранна утрин кацнах на летището в Делхи (препоръчвам да пътувате през Катар т.к. при смяна на полетите летището е спокойно, прохладно и успявате да си отпочинете на чаша арабско кафе – ароматна напитка от шафран и кардамон.)
И ето ме в Индия!
Небесният купол над Делхи се отвори пред очите ми и аз направих първите си крачки на индийска земя. Градът има специфичен аромат, който разпознавам регистрирам веднага.
В четири сутинта (защото чаках два часа да получа електронната си виза на една невъобразимо дълга опашка) може да видите всякакви хора - прибиращи се от работа служителки от летището, отиващи на работа, бездомници спящи по пейки или под палмите, момчета играещи някакви си техни игри почти между две улични платна...
Делхи има специфичен аромат, който разпознавам още с първата крачка извън вратите на летището.
Отсядам в хотел на половин час път, в така наречената Аеросити зона, 4*, много чист, с прекрасно легло, в което потъвам за кратък сън.
На сутринта, по съвет на моя приятелка си поръчвам омлет - индийците са царе на омлетите - носят ми едно пухкаво вълшебство. Хапвам още нудълси със зеленчуци и в никакъв случай не поръчвам кафе, защото е инстантно и небцето ми, свикнало да пие италианско ристрето ще е силно разочаровано.
В Индия 50 км. се изминават за 1 час, поради
![]() |
| Амбер Форт, Джайпур |
Традиционнат женска дреха се нарича „сари” – идва от санскрит и означава парче плат. По начина на увиване, цветът и материята може да разберете за статута на индийката. А пък тук, в Раджастан – индийките са в най-пъстрите си, извезани с пайети и маниста сарита.
Обикновено жените работят повече и по- тежка работа от мъжете. Изобщо Индия е It is a mans, mans world!
Покрай основните пътища в града няма тротоари и в боклука, който от години заема така наречените улици, може да видите как си играят няколко деца, две черни прасета, три маймуни и за колорит - една безразлично преживяща свещена крава украсена спанделки! И пак тук - може да изпиете чаша сок от захарна тръстика приготвена по най-стария начин, по който може да се прави – като стеблата се изтискат с ръчно въртяща се преса .
Докато пътувахме, кой мислите, че бе най-голямата атракция - разбира се, че ние – с моите две руси приятелки - от всички автобуси, тук-тук таксита, мъже и жени, ни сочеха един на друг с нескрит интерес.
Разглеждайки фортове и гробнице, винаги се намираше някой, който да ме помоли да се снимаме, да ми даде бебето си, което да подържа за късмет. Точно в гробницата на Хумаюн в Делхи, един мъж дойде при мен с предложението да се снимам с майка му, която без да разбирам и дума хинди, знаех, че му обяснява, че се притеснява, че не е с подходящо сари. След като се снимахме, дотичаха децата му, с които също се снимах и накрая той ме заведе при съпругата си, която го гледаше по този начин, докато приближавахме, по който само съпругите гледат, когато са недоволни.
Но пък индийката не може да отказва на съпруга си! В тази страна почти няма разводи - едва 2%, което не означава, че цари семейно щастие, но пък има неоспорими закони на страната на мъжа, естествено. При развод, семействата и на двете страни ви отхвърлят, не сте канени повече на гости, плюс още други рестрикции...
![]() |
| Амбер Форт, Джайпур |
По улиците на Индия няма да видите двойки момчета и момичета хванати за ръцете. Сексът в
страната на Кама Сутра е табу! Недай си Боже, да решите да целунете накой мъж на обществено място за поздрав...Но пък спокойно ще видите как се разхождат две момчета прегърнати през кръста или хванати за ръка. Изводът оставям на вас.
Какво ме изумява в тази страна – занаятчийските умения на индийците – инкрустирането със скъпоценни камъни – лапис, лазурит, малахит, седеф и други на различни мраморни плоскости, използвани за плотове на маси или облицовки, рисуването върху коприна, мекотата на изтъканите кашмирени или от пашмина шалове, бързината, с която фино изрисуват тялото ви с къна ( хена), Тадж Махал – една любовна поема от мрамор, изпъстрена с черни мраморни надписи на урду, които са вклинени в белия мрамор, безбройните статуи издялани от сандалово дърво. Нощем, под светлината на луната, когато горещината е утихнала, в градините ухае на жасмин и франджипани, а същят този аромат ще усетите и в градината на Тадж Махал, където в клоните на дърветата съзираш малки зелени папагали и чуваш песента на славеите.
Някак естествено е да пожелаеш да украсиш ръката си с гривна от жасмин, за да се носи аромата му около теб или да си закичиш клонка в косата. Виждала съм бързащи индийки, как спират откъсват клонче, слагат го в косите си и продължават. Красота!
Индия е наистина огромна страна с население от около милиард и 300 милиона. Ако я наложим на картата на Европа ще заеме територия от Дания до Либия и от Испания до Русия – 3 287 590 кв.км, 3 раси, 7 религии, 325 различни езици -15 официално и стотици диалекти.
В края на август с Божия помощ, защото само така мога да обясня внезапното ми второ отпътуване за Индия, пропътувах три щата : Телангана, Карнатака и Махаращра. Този път посетих няколко забележителни места, нетипични за обикновения турист, с идеята да разгледам храмовите комплекси на четирите основни религии:
Хайдерабад - столицата на щата Телангана. Градът е дом на Ramoji Film City, разположен на 2000 акра земя, Филмовата индустрия тук е наречена Толивуд! Тук още се намира кулата Чарминар – открита като джамия първоначално, а после превърната в паметник на културата, името й означава „Четири минарета”, като от върха й се разкрива гледка към пазара за гривни, изпъстрен с разноцветни стъклени, метални, пластамсови, дървени, кашмирени от папие-маше, сребърни и златни гривни. Рай за жените.
![]() |
| Бидар, Индия |
Гулбарга и едноименният форт, пещерите Елора, край Аурангабад – строени вертикално, представляващи храмов комплекс на трите основни религии – хиндуизъм, джайнизъ и будизъм. И отново край Аурангабад посетих копието на Тадж Махал, строено не с мрамор и значително по-малко пари – Биби Ка Макбара и Фортът Даулатабад. Именно в този форт се сприятелих с една майка-лангур, може би най-приятелски настроените маймуни, която хранех със захарчета.
И не на последно място искам да разкажа за церемонията в Златния храм на Сай Баба в Ширди. Уникално преживяване! От момента, в който тръгнах на път от Хайдерабад и трябваше да изминем 550 км., останахме без вода и храна, засищахме глада и жаждата си (защото бе много горещо, а пътувахме 11 часа) с малки бананчета, звездовиден плод, гуава, печена царевица и кокосово мляко; до паристигането ни в хотела в Ширди, взимането бързо на душ, после с моя паспорт като чужденка получихме ВИП пропуск и след като сотавхме абсолютно всички вещи в хотела поехме с едно такси ( без телефони и чанти, само с моя паспорт и кредитна карта в сутиена) към храма на Сай Баба.
Таксито ни оставя на една прашна търговска улица и ние, с моя спътник разбираме, че от тук нататък трябва да поемем боси. Докато се чудим какво да правим с обувките си, един индиец от съседно магазинче ни предлага да ги пази, за целта ги слагаме в една платнена торба, на лист изписват имената ни на хинди и това е ... поемам босонога, сред хиляди други босоноги хора и бездомни кучета, които се промъкваха по между ни и босите ми крака усещат козината им. Бях единственият бял човек. След като изчакваме в едно помещение седнали в редици да дойде време да слезем в подземието на храма, се появява един гледащ навъсено полицай, който определено се държи грубо с индийците, но стигайки до мен, дори се усмихва и промърворва:мадам и ме кани да се присъединя към жените, за да поемем към церемонията. Разделени на мъже и жение, в два различни сектора, пеем мантри, песни. Аз не разбирам хинди и ен зная нито една песен, но така ми се искаше да бъда част от енергията и ритъма и реших, че най-подходящо за мястото е да изпея молитвата „Отче наш” в съответната тоналност. Така в Ширди, на церемонията я храма на Сай Баба, звучеше християнска молитва на български език.
Изкуството не е да правим това, което можем!
Изкуството е да правим това, без което не можем!
Независимо колко добре го умеем.
Захари Карабашлиев
Абонамент за:
Публикации (Atom)





































