Каджурахо - еротичната столица на Индия

Нощният влак от Делхи ме отвежда към Каджурахо – един от символите на Индия, някогашна столица на могъщата раджпутска династия Чандела, управлявала пет века, преди да падне под набезите на околните мюсюлмански владетели.

Обичам да пътувам. За мен пътуването не е лукс, то е потребност, която зарежда тялото ми с живот, кара душата ми да пее и просветлява сърцето ми.

В 20:10 се качвам от ж.п. гара Назрат Низамудин, в южната част на Делхи, за да пропътувам за повече от десет часа разстоянието до градчето, където се намират световно известните храмове на Каджурахо, скрити в джунглата до миналия век и открити ( за щастие на всички нас) от английския военен инженер капитан Бърт, който се отклонява по време на лов. Основната причина комплексът да бъде премълчаван и да не се афишира са именно откровените сексуални сцени, шокиращи английските пуритани по онова време.

Храмовият комплекс в Каджурахо

Железопътната гара е оживена дори и в осем вечерта и това не е случайно, след като повече от 360 000 пътника ежедневно минават оттук. Лехраж ме води в близкото ресторантче, за да се подкрепя за предстоящото пътуване и аз неизменно си поръчвам нудълси и сладко ласи – айрян с манго. Не съм гладна, по-скоро защото изпитвам лек стрес от предстоящото пътуване с индийските железници и състоянието на тоалетните им, за което още без да съм ги видяла си имам 16 наум. Освен, че съблюдава да съм нахранена добре, Лехраж ми дава и един плик пълен с ядки, бисквити, чипс и сокчета  (да не би случайно да огладнея по време на пътуването), както и сапун на листчета! Някой виждал ли е до момента сапун на листчета?!? Оказа се супер удобен за ползване и заемащ икономично място в дамската ми чанта. Червена точка на индийците за невероятната им находчивост!

С Аншу 

Появява се Риши, който ще бъде мой спътник при пътуването ми до Каджурахо и Варанаси и двамата се отправяме да търсим местата си и спалния вагон на нощния влак.

Дали съм шокирана от влака?!? Да! Той е безкрайно дълъг и олющен, като в едната му част забелязвам претъпкани купета, които са без прозорци, а с решетки. Мигновено вземам решение, че ако ми се налага да  пътувам така, ще се откажа и ще си взема самолет. За мое щастие нашият вагон е съвсем различен. Пътувам втора класа. Вагонът е захабен. 

Моето легло е до вратата и имам перденце, което ме изолира от околния свят. Подозрително започвам да бърша с мокра кърпичка леглото и прозореца и съм невероятно учудена, когато по нея не остава прашна следа. В този момент забелязвам леко насмешливия поглед на една индийка, която наблюдава действията ми. В спалния вагон съм единствения бял човек. Срещу мен се настанява четири членно семейство, като най-малкият им седем годишен син Ашраф става мой любимец, който не спира да говори, разпитва и скача от легло на легло. Пътуването с влак дава възможност да опознаеш индийците отблизо, да си поговориш с тях, да разбереш гледната им точка, разбиранията им за света.

Леглото ми е твърдо, но застлано с учудващо бели и чисти чаршафи. Завивам се и под монотонния звук на влака се унасям в полусън. През прозореца преминават различни нюанси на тъмнината, никаква светлинка или отблясък на фенер, само периодично пристигаме на някоя гара отрупана с огромни бали товари, където сънени хора похапват в очакване на влака си или пък просто спят на перона. Гърбът ми има нужда от време, за да свикне с леглото, но скоро си намирам място, успокоявам се и до зазоряване пътуването минава леко. Истината е, че европееца не е свикнал да пътува в подобни условия. Ние имаме нужда от определена доза комфорт и хигиена, с които хората в Азия могат и да направят компромис.

Около седем часа слизаме на гарата в Каджурахо, където ни чака нашият шофьор, който ни отвежда до Hotel Ramada Khajuraho. Първото нещо, което правя след настаняване е да си взема душ и да си легна в едно огромно, ухаещо приятно на жасмин легло. Очите ми блуждаят през прозореца и неусетно заспивам. Сънувах, няма да напиша какво, но бе хубаво! Необходими ми бяха тези два часа сън, за да възстановя силите си. Предстоеше ми среща с древните храмове на Каджурахо, които трябва да бъдат избрани за достойния символ на Индия, а не Тадж Махал, добил според мен, незаслужено такава популярност, просто защото във време, в което страната е започвала да развива туризма си, гробницата се е намирала на място с достъпна пътна инфраструктура. И така клишето Златен триъгълник в Индия е налице, за сметка на храмовете в Каджурахо и изключителните пещери Елора, край Аурангабад.

Турът ми сред храмовете се прави от Аншу - възможно най-секси екскурзовода, когото познавам. Именно той ми разказва историята за разпътния лунен бог Чандра, който се влюбва в дъщерята на първия брамин на свещения град Варанаси. В една гореща лятна нощ, ослепително красивата Хемавати се къпела в блестящите води на езерото, сред благоуханни лотоси, когато на небето се появил Богът на Луната и естествено бил запленен от нея.  Знаете максимата, че пред любовта и боговете и смъртните са равни, така че те слели телата и душите си… В резултат Хемавати ражда бъдещият строител на тези храмове, основателят на династията Чандела - Чандраварман. “Чандраварман ще бъде раджа и ше построи много храмове сред градини и езера. Той ще извърши религиозна церемония, и така твоят грях ще бъде опростен”, така казал Богът на Луната и изчезнал. Хемавати така и сторила. Отвела своя син в сърцето на индийската джунгла. Чандраварман пораснал красив, силен и смел като своя баща. На шестнадесет години с голи ръце побеждавал лъвове и тигри. С помощта на баща си се възкачил на престола, построил крепостта в Калинджар и сторил още много добрини за народа си. Основателят на династията действително построява първия храм. Останалите са дело на неговите приемници.

Храмовете са изградени в индоарийската архитектурна традиция - стила “нагара“, с квадратна основа, но стените им са толкова разчупени, че оставят впечатление, че основата е кръгла. Те са изградени от златистожълт или розов пясъчник. Храмът Лакшмана от западната група се смята за един от най-старите, построен между 930 и 950 г. Той е посветен на бог Вишну. На него е изобразена и хиндуистката троица: бог Брахма-създателят, бог Вишну-пазителят и бог Шива-рушителят, както и богинята на светлината, богатството и просперитета - Лакшми, която е божествената спътница на бог Вишну. 

По външните фризове на храма са изобразени множество танцуващи нимфи - “апсара”.  Срещу храма Лакшмана се намират два по-малки храма, единият посветен на богинята Лакшми, а другият на бог Варах - едно от превъплъщенията на бог Вишну, прероден под формата на глиган.  Храмът Кандрия Махадев е най-големият, най-високият (31 м) и най-интересният от архитектурна и художествена гледна точка. Той е посветен на бог Шива и затова в най-святото място е поставен “лингам”.

Еротичните скулптурни фризове от външната страна на храмовете бунят духовете на хора от целия свят. Има различни хипотези за наличието на еротичните мотиви: Една от легендите е, че те са своеобразна защита срещу яростта на бог Индра (бога на водната стихия и на светкавиците) - ценител на женската красота и чувствените удоволствия. Прехласнат от запленяващите скулптури, той не изпращал своите мълнии. Така храмовете са се запазили повече от десет века.

 Хиндуистите вярват, че и четирите пътища - Дхарма (нравствен закон или праведен живот, изпълнен със задължения и самоограничения), Артха (просперитет и материално благополучие), Йога (вътрешно единство чрез контрола над физиката към духовното съвършенство) и Кама (удовлетворение на чувствени желания, включително и секс) водят до Мокша - освобождението от цикъла на прераждане. Сексуалните изображения подпомагат Кама (бога на любовта) така, че храмовете са символични божествени двери към Блаженството.

Аншу не спираше да разказва как монашеския начин на живот и отшелничеството, проповядвани от будизма, през X-XI в. ставали все по-популярни и еротичните скулптури и изображения имали за цел да подновят интереса на хората към насладата от живота, семейството, „правенето на бебета“ и същевременно да възродят хиндуизма. 

Още в древността индийците разбрали, че устойчивостта на брака се крепи на половата хармония. Нещо повече, сексът бил считан за изкуство. Ето как се обяснява отношението към куртизанките като към артистки. По онова време момчетата, живеели в отшелнически килии, както повелява хиндуистката традиция. Скулптурите и изображенията ги подготвяли за живота им на мъже.

Една екстравагантната теория счита, че структурата на самите храмове повтаря формите на божествената жена-изкусителка - индийския идеал за женска красота. Счита се, че храмовете в Каджурахо пресътворяват и благославят Жената във всичките й форми, настроения и превъплъщения: стъпалата пред храма са нозете, “ардхамандапа” - коленете, “мандапа” – откритата зала с колони - добре заоблените бедра, а “гарбагриха” - обикновено прилича на малка пещера и е мястото, където е разположено божеството на храма – влагалището.

Възхитена съм от храмовете! За мен Каджурахо е синтез на индийската философия и митология, на неповторимата виталност на индийския народ, която му е позволила да роди Кама Сутра, но и стиховете на Рабиндаранат Тагор,  а също и философията на великия Ганди.

Спокойният, зелен Каджурахо омиротворява душата ми, а тялото ми се чувства възродено след двучасовия аюрведичен масаж на четири ръце.

В съзнанието ми се запечатва шосето, по което в далечината, освен автобус и няколко автомобила, свободно се движат шест седем крави. Колите на забавен ход изчакват животните, няма клаксони, няма напрежение. В късния следобед, сред гората от тикови дървета, времето е на крачка да спре…

И ми се иска да се върна пак!

19.10.2018

Варанаси - градът на бог Шива, пътят към отвъдното и столицата на копринените индийски сарита

Свещената река Ганг

В един момент от живота ми разбирам - всичко се случва точно, когато трябва, независимо от желанията ми.
Още през април бях направила всичко възможно, за да организирам пътуване до Варанаси и до пристигането ми в Индия то изглеждаше напълно вероятно. Съдбата обаче бе отредила, спътниците ми да се притеснят от факта, че ни предстои пътуване с индийските железници и така ние вместо във Варанаси се озовахме в Пушкар.
Пет месеца по-късно отново съм в Индия и отново Варанаси е на дневен ред.
Ще се случи ли този път така дългоочакваното пътуване?!? Съзнанието ми рисува картини на непознатия все още град в очакване да стане свидетел на „пиршеството“ от аромати, цветове и човешки лица.

Сутрешен ритуал край река Ганг

В ранната септемврийска вечер, някъде около 20:00 часа се отправям на деветчасовото си пътуване от Ню Делхи до Каджурахо, а след още един ден – отново с влак, но този път през деня, ще пътувам и до Варанаси.  Разстоянието от Каджурахо до Варанаси  се изминава за седем часа. Настанена съм в спален вагон, втора класа, където ми раздават чисто бели чаршафи, кърпа и калъфка за възглавница, на фона на захабения интериор. Това, което трудно преживявам е хигиената в тоалетното помещение, което за съжаление напомня на подобно в българските железници, с тази разлика, че потока от хора там и тук е съвсем различен и това ме кара да се замисля за навиците на българите.

Дърва за кремация

Варанаси - свещеният град, мястото – от което според легендите се поема пътя към отвъдното, има притегателна сила за всеки индус, копнеещ поне веднъж да го посети. Някога наричан Каши („сияещ с божествена светлина“), а по-късно Бенарес от британците, Варанаси – най-старият жив град в света е бил религиозният център на индусите през цялата своя история.
За Варанаси казват, че е по-стар от историята, по-стар от традицията, дори по-стар от легендата и изглежда два пъти по-стар от всички тях взети заедно.Закрилян от бог Шива, Варанаси е свято място, за да живееш и благословено - да умреш.
Настанявам се в Hotel Hindustan International: http://www.hhihotels.com/hotel-varanasi , намиращ се в сърцето на града, на 1 км. от железопътната гара. Хотелът е бутиков, но в него няма нищо подобно освен магазина със сувенири в лобито.

Вземам бърз душ и се отправям на тур с рикша из улиците. Движението е умопомрачително, отвсякъде се чуват клаксони, светят фарове в очите ми и подозирам, че се вдига прах, който аз не забелязвам заради тъмнината. Притеснявам се, че рикшаджията буквално ще ме преобърне на пътя в бързия си ход. По мое желание спираме, за да опитвам от известния паан, от листа на бетел. Най-разпространеният начин за приготвяне е да се намаже листото с гасена вар, чийто калций подпомага усвояването на алкалоидите от бетела и ареката, след което се добавят парченца от ореха и по желание допълнителни овкусители, а понякога и тютюн. Цялата смес се увива в листото и е готова за консумация. Паанът може да бъде сладък, леден и огнен, а последния се запалва преди да го поставиш в устата си. Тайната е, че в листото са увити малки парченца натрошен лед, така че те неутрализират запаленото листо. Този местен деликатес засилва слюноотделянето и еуфорията, в зависимост от насищането си с тютюн и ореха арека. На мен лично много ми хареса т.к. моя бе подсладен и с добавка от кокосови стърготини.

Садху

Докато гледам мъжа, който приготвя моя паан, малкото му прашно ъгловато магазинче, съмнителната на вид кърпа, в която са увити листата от бетел, в ума ми избухват всякакъв род колебания, любопитството ми обаче надделява и след първата хапка в устата ми „избухват“ като малка бомбичка всякакви вкусове, които проясняват съзнанието ми.
За вечеря сме в Shri Annapurna Restaurant – препоръчан ни от собственика на рикшата и изгладнели отрупваме масата с поръчките си – основно вегетариански ястия и то много люти. Определено харесах кухнята на ресторанта, така че на следващия ден завеждам за да почерпя за обяд Риши, нашият екскурзовод, шофьорът ни и Липи, която на сбогуване ми подари пръстена си, за да не я забравя. Всички ние , заедно с десертите платихме около 740 рупии и аз оставих 160 рупии ( малко повече от два долара) бакшиш за персонала.
На следващия ден се събудих в 4:30, за да се приготвя да посрещна изгрева плавайки на лодка по река Ганг.

Варанаси

Паркираме далече от реката и се отправяме пеша към първите гати – стълбичките водещи към реката, които сутрин са празни и изпълнени със спокойствие, преминавайки по улицата през седящи садху, продавачи на гирлянди с цветя, лутащи се свещени крави, улични търговци, просяци, малък брой туристи и индийци отправили се за сутрешното си къпане в Ганг.
За европееца е необичайно да има „мечта“ свързана със смъртта си, но индиеца има - да умре във Варанаси. Ежедневно около 70 000 души се потапят в Ганг, с тази „мечта“ в сърцата си…
Културният сблъсък тук е потресаващ!

Край брега на река Ганг

Докато плаваме с лодката и се любуваме на изгрева на зараждащото се розово слънце на хоризонта, ставаме свидетели на „сутрешния тоалет“ на индийците. Едни се къпят, други перат дрехите си, а деца мият зъбите си с четка и паста и ме подканват да се присъединя и аз. Наблизо е мястото за кремации, където се разпръсква пепелта на мъртвите в реката ( богатите мъртви), докато телата на бедните индийци са оставени да се носят свободно по реката в пътя си към отвъдния живот. За кремирането на едно тяло са необходими между 80 кг. И 160 кг. дърва, което за обикновения индиец е непосилно.

Варанаси

Казват, че преражданията на човешката душа се прекъсват, ако след смъртта си човек бива кремиран във Варанаси, а прахта му разпръсната над водите на  Майка Ганг. Индийците не изгарят пет категории мъртъвци: децата до 10-годишна възраст, свещениците, умрелите от ухапване на кобра, умрелите от дребна шарка и бременните жени. Според индуската религия, тези категории мъртви се считат за избрани и свети. Огънят, с който се запалват телата е свещен и не угасва по никакъв повод – това е огънят на бог Шива.
За индусите реката е свещена, защото има способността да отмива човешките грехове.

Садху

Истината е, че на мен реката ми вдъхва спокойствие, изпълва ме с хармония. Тя е животът и смъртта, денят и нощта, бялото и черното – двете страни на едно цяло!

Същата вечер посещавам след залез Ганга Аарти церемония край брега на реката, за да поднеса на Ганг в дар своето преклонение, смирение, любов и преданост. Вярва се, че Ааарти церемонията премахва болката, страданието, напрежението от ежедневния живот и възцарява благоговението и покоя на божествената благодат. Това е религиозен ритуал, при който пламъка от фитил напоен в свещено масло гхи се предлага като дар на боговете, пеейки мантри и песни възхваляващи съответното божество и по този начин привличащи благословията му върху участниците в церемонията. Всеки елемент в Ааарти има специално значение т.к. произлиза от стар ведически ритуал. Цветята са символ на земята и стабилността на вярата, запалените маслени лампи – съединяването на дух на хората с божествения дух, ветрилата от паунови пера – въздуха и движението, водата – преходността, кърпичките – новото начало, запалените пръчици – чистотата на ума и интелекта, раковините и техния звук – призив към божествата, докосването на пламъчетата в края на службата, на лицето и главата са израз на търсене на благословия от боговете,

Аарти

пречистване на разума, приемане на божествената светлина и насочване на мислите по пътя на доброто. Посредством Аарти всичко материално и духовно се поднася като дар на боговете.
Аарти – Висшата любов към бога – изпълва осъзнато или пък не, всеки един от участниците.  Липи потапя ръцете си във водата на Ганг и поръсва главата си и мен!

Тръгвайки си след ритуала, попадаме отново на шумната улица изпълнена с толкова много недъгави хора, че започва да ми се гади и не мога да превъзмогна чувството, шока, контраста, миризмата, защото една свещен крава е освободила стомаха си точно пред мен… Искам ли да избягам ?!? Да, искам!

Сари от коприна Варанаси

По стечение на обстоятелствата „бягството“ е в магазин за известните скъпи сарита, от коприна Варанаси с бродирани изящни апликации. От коприна се тъкат и картинни пана, като майстора, знае всеки ред от картината наизуст, и брои през колко нишки се сменят цветовете на всеки ред, а чирака, пуска совалката. Този занаят се предава от баща на син, майсторите изучават един мотив за 3-4 години и след това, през целия си живот, тъкат само него. В момента във Варанси има около 70 фамилии, които тъкат по този начин, и това прави тези пана много ценни.

Магазин за сарита

Моят приятел Риши трябва да купи за подарък три сарита – за съпругата му, за майка му и за съпругата на брат му. Липи пък помага при избора, сръчно разгръща платовете и същевременно ме въвежда в изкуството на разпознаване на качествената коприната. Пред очите ми се разстилат шест метрови цветни феерии и ми се иска да си купя не едно, не пет, не десет! Искам всичките сарита, защото цветовете им сияят в багрите си и отразяват красиво светлината върху лицето!

Е, тръгвам си с умопомрачаващо красив оранжево-коралов, огромен шал!
Моят път към отвъдното е постлан в коприна.

11.10.2018