Гондолиерът на Богинята

Photo by Abhishek Hajela

Вглеждам се в очите на непознатото момче от снимката, с поглед без капка суета, излъчващ такава увереност, че неусетно я придава и на мен. И в миг аз се успокоявам, приемам се!
Два месеца след първото си пътуване до Варанаси, мислено все още се връщам там всеки ден. Какво съм оставила по улиците на града?!? Какво ме вика?!?
Спомням си ритмичния тропот на влака отвеждащ ме от Каджурахо към града на бог Шива.  Каква символика – пътуване от еротичната столица на Индия към града на мъртвите!
Лежах, подпряла ръка на главата си, скрита зад перденцето на спалното ми миниатюрно купе, загледана през прозореца  и се чувствах умиротворена. Бях щастлива, в хармония с душата и тялото си. Умът ми не препускаше както много други пъти до сега, не чертаеше пътища, не търсеше брод, не рисуваше картини. Аз пътувах и се наслаждавах, преминавах и същевременно бях тук.

Varanasi, River Gang
Photo by Elena Takeva

Не знаех какво ще намеря във Варанаси, нито имах идея какво да търся. Бях гост в един от най-древните живи градове на света и се оставих улиците му да ме посрещнат, приласкаят, шокират, изумят. Оставих се рикшата да ме отведе до малкото ъглово магазинче, където хапнах паан – тази очарователна „бомбичка” от вкусове обвита в листо от бетел, а после сред шума от клаксони и светлини на преминаващи автомобили, си проправихме път, за да вечеряме в ресторант „Аннапурна”.
Този град е обвит в мрак и блещукащи лампички, пропит е от непознати миризми, пресреща ме със свещените си крави и благославящи садху, разтърсва ме с шума си от колела, ходила, звънци и клаксони.

Sunrise over river Gang
Photo by Elena Takeva

Събуждам се в 4 сутринта, за да посрещна изгрева над река Ганг. Сънена се спускам по улицата водеща към реката, а тя е така шумна, изпълнена с хора, които продават нанизи с цветя, самотни или на групи садху просят някоя рупия, сакати, деца опитващи се да се спазарят и да ти продадат нещо, чужденци като мен...
Гхатите са препълнени. Някои седят по стъпалата, други решат косите си, приготвяйки сутрешния си тоалет, поглеждайки ме любопитно докато преминавам между тях. Продължавам, докато не стигна до лодката, която ще ме отведе на плаване по реката. За мои спътници имам още няколко американци.

Гондолиерът
Photo by Elena Takeva

Лодкарят, млад индиец на не повече от 25 години ме поглежда за пръв и последен път с безразлични очи. От този момент той е олицетворение на всички лодкари по Ганг. Той е гондолиерът на свещената река майка, почитана от индийците като богиня. Реката, която го е допуснала да се носи по плътта й и да води гости със себе си. Аз съм неговият гост, който ще бъде представен на Богинята.
Слънцето се търкулва и хоризонта се обагря в розово. Тихо е. Само шум от мотор на лодка периодично, ненатрапчиво се чува. В този миг няма нещо, което е възможно да наруши тишината, дори шума. Тишината се е сляла с нас.

Реката, която мотвежда душите към отвъдното
Photo by Elena Takeva

Нося дар - пускам своята пуджа ( мъничка ладийка с червено цвете и свещичка) във водите. Усещането е така успокояващо, сякаш огромен товар е изхвърлен, предаден е както мъртво тяло, което ще бъде отнесено към безкрая. Къпането в Ганг е религиозен ритуал – докато плаваме виждам хора, които се къпят, перат, плуват, дори мият труп.
Стигаме мястото за кремации, пред което са „накацали” лодките пълни с трупи, служещи за изгаряне на мъртвите тела. Дори и да не подозираш предназначението им,  чувството е тягостно.  Споглеждаме се.
Сякаш душите предусещат, че тук е мястото, където напускат телата и поемат пътя си към отвъдното.

Лодките с трупите за кремация
Photo by Elena Takeva

Индийците не изгарят пет категории мъртъвци: децата до 10-годишна възраст, свещениците, умрелите от ухапване на кобра, умрелите от дребна шарка и бременните жени. Според Хиндуизмът, тези категории мъртви се считат за избрани и святи.
Всеки индиец мечтае да бъде кремиран тук. За хората, които финансово могат да си го позволят дори има възможност да дочакат края на дните си близо до реката, в съответните домове.

Photo by Elena Takeva

Някакъв изконен мрак и тайнственост, сила и древност, таи в лоното си Варанаси, докато по улиците му жените развяват известните банарес копринени сарита.

17.12.2018

Моите пет дни - от София, през Доха до Момбаса

Doha by night

У дома съм!

След  5 дни на бясно пътуване, в които от София кацнах в Катар, радразгледах нощна Доха, летях с първия полет на Катарските Авиолинии по линията Доха – Момбаса, за да бъда посрещната с воден салют и червен килим във втория по големина град в Кения, плувах в Индийския океан, направих 6 км. тур из дъждовни тропически гори, радвах се на екзотични животни и хапвах божествено сладки ананаси и манго, се прибирам вкъщи.

Shimba Hills Lodge, Mombasa, Kenya

Вглеждам се в роклята ми, по която дори и след прането откривам следи от червеникавата кал на Шимба Хилс, с която Габриела - собственичката на лоджа ме oпръска след като бясно мина с джипа си покарай мен. Белязана съм, има знак, който ще напомня и ще ме връща към дните ми край бреговете на Индийския океан. Историите за Африка са стари колкото човечеството, зародило се в екваториалната й част, в Кения – люлката на нашата цивилизация. Тази страна е запазила  мира за народа си, за разлика от много други места по черния континент.

Doha by night

Хей така, като на шега, но всъщност не бе, съм поканена да предприема едно неочаквано пътуване до Момбаса, вторият по големина град, след Найроби, намиращ се на острова, който е свързан с континента посредством два провлака. Пътувам през Доха и имам престой от 6 часа, което ми дава възможност да разгледам столицата на Катар. Музеят на Ислямското изкуство ( най-големият в света)за мое съжаление е затворен, защото минава 19:00 часа и шофьорът ме оставя в началото на сука, за да се поразходя и да вечерям. Първото, което се изпречва пред очите ми е магазина за соколи, в който над 40 птици са накацали, с качулки на главите си, чакащи своите купувачи. Двама млади катарци демонстрират уменията си на укротители, а аз ги моля да погаля сокола, който деликатно ме клъвва при всяко мое докосване. Нощта е топла, само 24 градуса и нищо не напомня за декемврийския студ в София.

Doha, Bird's Market

Групи от красиво забулени арабски жени са насядали на раздумка в ресторантите, мъжете пушат наргиле и пият чай, семейства са излезли на разходка по хлад с децата и филипинските си детегледачки. Аз избирам за вечеря един иракски ресторант, където сякаш повечето неща са по 14 катарски реала, около 7 лева. Поръчвам си сок от лайм и мента, супа от ароматна леща и салата „Фатуш”, а като комплимент ми носят току що изпечени арабски питки  - топли, пухкави, меки и топящи се на небцето ми. Заситила глада си, се отправям към пазара за птици  с пъстроцветни папагали Ара, нежни резедави жълтотили амазони, африкански жако и ... разбира се котки!

The sky, Mombasa

Бързам обратно за летището, където в 02:30 сутринта е полета ми за Момбаса! Сега мога да кажа от сърце на суахили: Накупенда, Момбаса! ( Обичам те, Момбаса!)
Очаквам с вълнение първият ми досег с африканския континент, който ме посреща още на летището с танци, слънце, кокосови орехи и една нескрита лежерност и безметежност. Взимам  скорестрелно виза срещу 50 USD, без въобще да е необходимо да покажа документите, които съм приготвила – покана, самолетен билет, хотелско настаняване и снимка. На излизане от летището един сладур ми извиква „Джамбо!” и аз си мисля: „Е, веднага започнаха да флиртуват.”, докато един час по-късно разбирам, че това е думата на суахили за „Здравей”, която ще чувам десетки пъти на ден.

Indian Ocean

Пристигам след по-малко от час в Severin Sea Lodge, намиращ се на брега на Индийския океан, но  разполагащ и със собствен басейн, за по-предпазливите си гости. На мен обаче ми се иска да се потопя в океана и само оставила багажа, се пременям в банския си и тичам към плажа. Да, ама  не! Отлив е и океанът се е отдръпнал, което ми дава възможност да се разходя по ситния и лек като пудра пясък . Разходката ми не минава без неканени спътници, готови да ми продадат пътуване с катамаран, африкански дървени фигурки или рокли и шалове в кенийски десени.  Именно тук се запознавам с една кенийка, майка на три красиви деца, която ми даде да погушкам седем месечното й бебе – малката прекрасно кадифена Аби, която ме гледаше с очичките си, осъзнала колко съм бяла и различна от семейстовот й, но възприемаща ме така спокойно, че се унасяше в прегръдката ми.

За следващата ранна утрин е предвидено сафари из дъждовните гори на Националния резерват Шимба Хилс, намиращ се само на 33 км. от Момбаса, приютил около 159 вида редки растения и някои изключителни екземпляри орхидеи, а също така много птици и разкошни пеперуди.
През нощта имаше гръмотевична буря, така че в 6 сутринта все още валеше леко. Почвата се бе размекнала и стъпвайки в нея краката ми потъваха в червеникавата кал. Първоначално бях тръгнала за сафарито със сандали, но приятели ме посъветваха да се преобуя с маратонки и Слава Богу, че ги послушах, защото ми предстоеше преход , за който неподозирах.

Severin Sea Lodge, Mombasa

И така пременена в бялата ми индийска рокля и розови платнени маратонки, заедно с Мария, Ради, Роси, Доньо и нашият шофьор Туя, поехме през кенийската гора „на лов” за животни. От топлата земя се бе вдигнала пара и имаше мъгла, около нас пробягваха антилопи, бикове пасеха на групички, семейства бабуни се разхождаха по пътеките и търсеха храна, дори видяхме и един дебнещ лъв да се промъква сред храстите. На български, на глас изразих огромното си желание да видя жираф, а рейнджъра доловил познатата дума ме попита на английски: „Жирафи ли харесваш? Обещавам ти да видиш!”

И така зачаках срещата си с някой жираф! Изведнъж долових, че шофьора и рейнджъра повтаряха няколко пъти „намбаситаа”, именно след моя коментар за жирафите и логически заключих, че някъде на близо има от тях. Наивно попитах: „ Извинете, на суахили „намбаситаа” жираф ли означава?”, при което те избухнаха в смях. Ами намбаситаа, всъщност било number six. Ние сме се намирали в район номер 6, а жираф на суахили е тига – сега вече знам. Видях жираф, но ... това бе жираф, обвит в мъгла и намиращ се на огромно разстояние и някак мистериозно се издигаше фигурата му сред мъгливите дървета...
От един момемент натам всичко е мар-ма-лад, ка-ра-мел и шо-ко-лад!
Дъжд, влага, пот, косата ми е абсолютно мокра. Направо съм участник в „Голи и уплашени”. Проправям си път по хлъзгава пътека от червеникава кал. А, нали знаете,   когато една жена се подхлъзне, важно е до себе си да има силна мъжка ръка. Е, моят рейнджър спаси роклята ми да си остане бяла!

Children of Kenya

Излизам от зоната си на комфорт и ... дрехите залепват по мен от пот, краката ми са в цкал, джапам през кенийска река, кой би повярвал (аз не бих си повярвала само до преди дни) ходя боса из африканска дъждовна гора, докато по пръстите ми се катерят мравки, а един нахален термит стига чак до гърдата ми и ме ухапва. Точно си помислих, че банела на сутиена ме е пробол и имам повод да го махна и напипах мравката забила се в мен. Без никакво колебание я откъснах буквално от плътта си. Нали Господ обича смелите !
Тръгвам си от Кения и я отнасям в сърцето си.
Колко удивително е, че не количеството време е фактора, който може да те накара да заобичаш някого ?!?

16.12.2018

***

докато избирам с какво
да нахраня тялото си
погледа ми среща теб
питам как се приготвя хляба
а ти отговаряш: да ти поръчам ли

24.02.2018

Да те излекуват на пътя

Това е история за хората на Индия. Хората, които срещам по пътя си и бележат пътуванията ми, оставяйки следа в съзнанието ми, запечатани в спомените завинаги. А и какво ще е eдно пътуване без хората ?!? Само храмове, крепости, картинни галерии и музеи ?!? Та нали един град, една страна  стават твои любими, заради хората, които срещаш ?!?

Пътят ме бе отвел в Пушкар( макар че плана бе Варанаси), а оттам трябваше да се отправя към един от най-големите национални паркове Рантамбор – известният резерват за тигри в Раджастан.

След няколко часовото пътуване, някъде около девет вечерта, унеса ни в малкия микробус бе нарушен от виковете на Антонио – мой колега, италианец. С нас пътуваха още Артуро – мексиканец, живеещ в Маями, Ирина – къдрокоса, рускиня от Москва и Лекрадж – нашият индийски водач от Ню Делхи. Антонио бе потен, треперещ и тялото му осезателно бързо ставаше все по-студено и по-студено. Първоначално на смесица от италиански и английски се развика да спрем климатика, но шофьора отби дори микробуса и всички ние бързо се изсипахме на пътя, в тъмнината, където само фаровете на разминаващите се автомобили ни осветяваха. Антонио не спираше да трепери, дори след като ние с Ирина се опитвахме да му дадем нещо като първа помощ и разтривахме гърба, ръцете и гърдите му. Ефектът бе нулев, което плашеше вече и мен.

В този момент от тъмното се появиха няколко жени и деца, които наблюдаваха всяко наше действие отдалеч. Убедили се, че сме напълно безсилни, направиха жест с ръце да ги последваме и за наше учудване, видяхме, че навътре в тъмнината се намира малък двор с две три малки постройки в единия край. Дворът приличаше на сайвант и всъщност не бе двор, а тяхната къща, която не бе със стени от всички страни. А ние в незнанието си бяхме пропуснали да се събуем както повелява традицията във всеки индийски дом – прага на къщата да преминаваме само боси. 

Жените се засуетиха, за кратко време накладоха огън и с движения ( не говореха английски) направиха знак да съблечем Антонио и да го заведем до огъня. Ситуацията от трагична се превърна в комична – един бял полугол мъж се бе настанил близо до огъня, заобиколен от жени и деца, които го гледаха изключително любопитно. Една от жените предложи да му направи чай ( удивително как съм разбрала това ?!?) и аз притеснена каква вода ще налеят, минерална или някоя със съмнително качество, се втурнах към микробуса, където имахме достатъчно количество годна за пиене вода. Обаче докато се върна, Антонио бе изпил чаша чай, а аз се разхождах неориентирано с бутилка минерална вода  в ръка и се чудех каква ли вода са сипали в чая му и дали някоя бактерия не дебне отнякъде. В един момент погледнах в огромната глинена делва до огъня и установих, че това не е традиционен чай, а някаква гъста млечна напитка и се успокоих – не е имало нужда от вода.

Факт бе, че огъня и чая оказа благотворно влияние и нашият приятел бе спрял да трепери. Ние с Артуро решихме, че трябва по някакъв начин да се отблагодарим на тези мили хора, които бяха крайно бедни и им предложихме по 500 рупии, които те неистово отказваха да вземат. Аз обаче посочих децата и им дадох да разберат, че парите са за тях.

В този миг се появи едно момиче с голям златист плик надписан с червени букви. Задаваше въпроси на мен и Артуро, от които нищо не разбирахме. В един момент реших да се представя и докоснах гърдите си произнасяйки името си, после посочих Артуро и казах неговото име, а тя записваше с химикал върху плика имената ни. Ние се усмихнахме и се пошегувахме: „Ожениха ни“, защото докато обикаляхме улиците на Пушкар индийците искаха разрешение от Артуро да се снимат с мен – мислейки го за мой съпруг. Да, ама не – както обичаме да казваме мъдро в България. Оказа се, че сме получили покана за сватба на 5-ти май! А ние се прибирахме обратно по родните места на 30-ти април. Постъпката на това момиче ме трогна. Знам, че тя е очаквала да отидем на сватбата й и се е оглеждала за нас, а ни е нямало. Никога няма да я срещна отново, а може би и да се срещнем случайно - няма да се познаем, но записвайки в момента тази случка правя достояние случилото се, не оставям да потъне в забрава, защото бе истинско, изпълнено с много чисти човешки чувства. 

Историята ни не свършва тук.

Така и не разбрах защо шофьорът ни, който говореше хинди, както и водача ни не се намесиха по  никакъв начин. Може би бяха изплашени какво ще се случи с един разболял се на път чужденец и не искаха да носят отговорност… Но веднъж потеглили отново с микробуса, Артуро заяви, че е по-добре да намерим болница. Така след 30 км. се озовахме в малка триетажна индийска болница. Посрещна ни един много красив млад индийски доктор, толкова млад, че аз на няколко пъти го питах – „А Вие, доктор ли сте?“ След четвъртия път, той ми се усмихна и отговори: „Да, госпожо, завърших миналата година университета.“ Това трябваше ли да ме успокои ?!? Истината е, че по метода на отхвърляне, задаваше на Антонио напълно адекватни въпроси, настани го в Deluxe стая, където му направиха кардиограма, а преди това един друг млад индиец по дънки, си сложи латексови ръкавици и взе за секунди кръв от вената за изследване. Докато Антонио лежеше за изследване на сърцето, вратата на стаята бе широко отворена, а от съседните стаи, деца дошли на свиждане при роднините си, идваха да надничат и да го изучават любопитно. Така им бе интересен този бял мъж! Само за информация – в болничните стаи и болните, и близките им дошли на свиждане, влизат боси. Болницата бе чиста и тиха заради вечерния час. Цялата процедура – преглед, взимане на кръв, електрокардиограма и изписани лекарства (оказа се силна стомашна вирусна инфекция), заедно с таксата за доктора струваше  1000 рупии, около 15 долара.

Хубаво е, когато всичко свършва добре, нали ?!?

08.11.2018

Каджурахо - еротичната столица на Индия

Нощният влак от Делхи ме отвежда към Каджурахо – един от символите на Индия, някогашна столица на могъщата раджпутска династия Чандела, управлявала пет века, преди да падне под набезите на околните мюсюлмански владетели.

Обичам да пътувам. За мен пътуването не е лукс, то е потребност, която зарежда тялото ми с живот, кара душата ми да пее и просветлява сърцето ми.

В 20:10 се качвам от ж.п. гара Назрат Низамудин, в южната част на Делхи, за да пропътувам за повече от десет часа разстоянието до градчето, където се намират световно известните храмове на Каджурахо, скрити в джунглата до миналия век и открити ( за щастие на всички нас) от английския военен инженер капитан Бърт, който се отклонява по време на лов. Основната причина комплексът да бъде премълчаван и да не се афишира са именно откровените сексуални сцени, шокиращи английските пуритани по онова време.

Храмовият комплекс в Каджурахо

Железопътната гара е оживена дори и в осем вечерта и това не е случайно, след като повече от 360 000 пътника ежедневно минават оттук. Лехраж ме води в близкото ресторантче, за да се подкрепя за предстоящото пътуване и аз неизменно си поръчвам нудълси и сладко ласи – айрян с манго. Не съм гладна, по-скоро защото изпитвам лек стрес от предстоящото пътуване с индийските железници и състоянието на тоалетните им, за което още без да съм ги видяла си имам 16 наум. Освен, че съблюдава да съм нахранена добре, Лехраж ми дава и един плик пълен с ядки, бисквити, чипс и сокчета  (да не би случайно да огладнея по време на пътуването), както и сапун на листчета! Някой виждал ли е до момента сапун на листчета?!? Оказа се супер удобен за ползване и заемащ икономично място в дамската ми чанта. Червена точка на индийците за невероятната им находчивост!

С Аншу 

Появява се Риши, който ще бъде мой спътник при пътуването ми до Каджурахо и Варанаси и двамата се отправяме да търсим местата си и спалния вагон на нощния влак.

Дали съм шокирана от влака?!? Да! Той е безкрайно дълъг и олющен, като в едната му част забелязвам претъпкани купета, които са без прозорци, а с решетки. Мигновено вземам решение, че ако ми се налага да  пътувам така, ще се откажа и ще си взема самолет. За мое щастие нашият вагон е съвсем различен. Пътувам втора класа. Вагонът е захабен. 

Моето легло е до вратата и имам перденце, което ме изолира от околния свят. Подозрително започвам да бърша с мокра кърпичка леглото и прозореца и съм невероятно учудена, когато по нея не остава прашна следа. В този момент забелязвам леко насмешливия поглед на една индийка, която наблюдава действията ми. В спалния вагон съм единствения бял човек. Срещу мен се настанява четири членно семейство, като най-малкият им седем годишен син Ашраф става мой любимец, който не спира да говори, разпитва и скача от легло на легло. Пътуването с влак дава възможност да опознаеш индийците отблизо, да си поговориш с тях, да разбереш гледната им точка, разбиранията им за света.

Леглото ми е твърдо, но застлано с учудващо бели и чисти чаршафи. Завивам се и под монотонния звук на влака се унасям в полусън. През прозореца преминават различни нюанси на тъмнината, никаква светлинка или отблясък на фенер, само периодично пристигаме на някоя гара отрупана с огромни бали товари, където сънени хора похапват в очакване на влака си или пък просто спят на перона. Гърбът ми има нужда от време, за да свикне с леглото, но скоро си намирам място, успокоявам се и до зазоряване пътуването минава леко. Истината е, че европееца не е свикнал да пътува в подобни условия. Ние имаме нужда от определена доза комфорт и хигиена, с които хората в Азия могат и да направят компромис.

Около седем часа слизаме на гарата в Каджурахо, където ни чака нашият шофьор, който ни отвежда до Hotel Ramada Khajuraho. Първото нещо, което правя след настаняване е да си взема душ и да си легна в едно огромно, ухаещо приятно на жасмин легло. Очите ми блуждаят през прозореца и неусетно заспивам. Сънувах, няма да напиша какво, но бе хубаво! Необходими ми бяха тези два часа сън, за да възстановя силите си. Предстоеше ми среща с древните храмове на Каджурахо, които трябва да бъдат избрани за достойния символ на Индия, а не Тадж Махал, добил според мен, незаслужено такава популярност, просто защото във време, в което страната е започвала да развива туризма си, гробницата се е намирала на място с достъпна пътна инфраструктура. И така клишето Златен триъгълник в Индия е налице, за сметка на храмовете в Каджурахо и изключителните пещери Елора, край Аурангабад.

Турът ми сред храмовете се прави от Аншу - възможно най-секси екскурзовода, когото познавам. Именно той ми разказва историята за разпътния лунен бог Чандра, който се влюбва в дъщерята на първия брамин на свещения град Варанаси. В една гореща лятна нощ, ослепително красивата Хемавати се къпела в блестящите води на езерото, сред благоуханни лотоси, когато на небето се появил Богът на Луната и естествено бил запленен от нея.  Знаете максимата, че пред любовта и боговете и смъртните са равни, така че те слели телата и душите си… В резултат Хемавати ражда бъдещият строител на тези храмове, основателят на династията Чандела - Чандраварман. “Чандраварман ще бъде раджа и ше построи много храмове сред градини и езера. Той ще извърши религиозна церемония, и така твоят грях ще бъде опростен”, така казал Богът на Луната и изчезнал. Хемавати така и сторила. Отвела своя син в сърцето на индийската джунгла. Чандраварман пораснал красив, силен и смел като своя баща. На шестнадесет години с голи ръце побеждавал лъвове и тигри. С помощта на баща си се възкачил на престола, построил крепостта в Калинджар и сторил още много добрини за народа си. Основателят на династията действително построява първия храм. Останалите са дело на неговите приемници.

Храмовете са изградени в индоарийската архитектурна традиция - стила “нагара“, с квадратна основа, но стените им са толкова разчупени, че оставят впечатление, че основата е кръгла. Те са изградени от златистожълт или розов пясъчник. Храмът Лакшмана от западната група се смята за един от най-старите, построен между 930 и 950 г. Той е посветен на бог Вишну. На него е изобразена и хиндуистката троица: бог Брахма-създателят, бог Вишну-пазителят и бог Шива-рушителят, както и богинята на светлината, богатството и просперитета - Лакшми, която е божествената спътница на бог Вишну. 

По външните фризове на храма са изобразени множество танцуващи нимфи - “апсара”.  Срещу храма Лакшмана се намират два по-малки храма, единият посветен на богинята Лакшми, а другият на бог Варах - едно от превъплъщенията на бог Вишну, прероден под формата на глиган.  Храмът Кандрия Махадев е най-големият, най-високият (31 м) и най-интересният от архитектурна и художествена гледна точка. Той е посветен на бог Шива и затова в най-святото място е поставен “лингам”.

Еротичните скулптурни фризове от външната страна на храмовете бунят духовете на хора от целия свят. Има различни хипотези за наличието на еротичните мотиви: Една от легендите е, че те са своеобразна защита срещу яростта на бог Индра (бога на водната стихия и на светкавиците) - ценител на женската красота и чувствените удоволствия. Прехласнат от запленяващите скулптури, той не изпращал своите мълнии. Така храмовете са се запазили повече от десет века.

 Хиндуистите вярват, че и четирите пътища - Дхарма (нравствен закон или праведен живот, изпълнен със задължения и самоограничения), Артха (просперитет и материално благополучие), Йога (вътрешно единство чрез контрола над физиката към духовното съвършенство) и Кама (удовлетворение на чувствени желания, включително и секс) водят до Мокша - освобождението от цикъла на прераждане. Сексуалните изображения подпомагат Кама (бога на любовта) така, че храмовете са символични божествени двери към Блаженството.

Аншу не спираше да разказва как монашеския начин на живот и отшелничеството, проповядвани от будизма, през X-XI в. ставали все по-популярни и еротичните скулптури и изображения имали за цел да подновят интереса на хората към насладата от живота, семейството, „правенето на бебета“ и същевременно да възродят хиндуизма. 

Още в древността индийците разбрали, че устойчивостта на брака се крепи на половата хармония. Нещо повече, сексът бил считан за изкуство. Ето как се обяснява отношението към куртизанките като към артистки. По онова време момчетата, живеели в отшелнически килии, както повелява хиндуистката традиция. Скулптурите и изображенията ги подготвяли за живота им на мъже.

Една екстравагантната теория счита, че структурата на самите храмове повтаря формите на божествената жена-изкусителка - индийския идеал за женска красота. Счита се, че храмовете в Каджурахо пресътворяват и благославят Жената във всичките й форми, настроения и превъплъщения: стъпалата пред храма са нозете, “ардхамандапа” - коленете, “мандапа” – откритата зала с колони - добре заоблените бедра, а “гарбагриха” - обикновено прилича на малка пещера и е мястото, където е разположено божеството на храма – влагалището.

Възхитена съм от храмовете! За мен Каджурахо е синтез на индийската философия и митология, на неповторимата виталност на индийския народ, която му е позволила да роди Кама Сутра, но и стиховете на Рабиндаранат Тагор,  а също и философията на великия Ганди.

Спокойният, зелен Каджурахо омиротворява душата ми, а тялото ми се чувства възродено след двучасовия аюрведичен масаж на четири ръце.

В съзнанието ми се запечатва шосето, по което в далечината, освен автобус и няколко автомобила, свободно се движат шест седем крави. Колите на забавен ход изчакват животните, няма клаксони, няма напрежение. В късния следобед, сред гората от тикови дървета, времето е на крачка да спре…

И ми се иска да се върна пак!

19.10.2018

Варанаси - градът на бог Шива, пътят към отвъдното и столицата на копринените индийски сарита

Свещената река Ганг

В един момент от живота ми разбирам - всичко се случва точно, когато трябва, независимо от желанията ми.
Още през април бях направила всичко възможно, за да организирам пътуване до Варанаси и до пристигането ми в Индия то изглеждаше напълно вероятно. Съдбата обаче бе отредила, спътниците ми да се притеснят от факта, че ни предстои пътуване с индийските железници и така ние вместо във Варанаси се озовахме в Пушкар.
Пет месеца по-късно отново съм в Индия и отново Варанаси е на дневен ред.
Ще се случи ли този път така дългоочакваното пътуване?!? Съзнанието ми рисува картини на непознатия все още град в очакване да стане свидетел на „пиршеството“ от аромати, цветове и човешки лица.

Сутрешен ритуал край река Ганг

В ранната септемврийска вечер, някъде около 20:00 часа се отправям на деветчасовото си пътуване от Ню Делхи до Каджурахо, а след още един ден – отново с влак, но този път през деня, ще пътувам и до Варанаси.  Разстоянието от Каджурахо до Варанаси  се изминава за седем часа. Настанена съм в спален вагон, втора класа, където ми раздават чисто бели чаршафи, кърпа и калъфка за възглавница, на фона на захабения интериор. Това, което трудно преживявам е хигиената в тоалетното помещение, което за съжаление напомня на подобно в българските железници, с тази разлика, че потока от хора там и тук е съвсем различен и това ме кара да се замисля за навиците на българите.

Дърва за кремация

Варанаси - свещеният град, мястото – от което според легендите се поема пътя към отвъдното, има притегателна сила за всеки индус, копнеещ поне веднъж да го посети. Някога наричан Каши („сияещ с божествена светлина“), а по-късно Бенарес от британците, Варанаси – най-старият жив град в света е бил религиозният център на индусите през цялата своя история.
За Варанаси казват, че е по-стар от историята, по-стар от традицията, дори по-стар от легендата и изглежда два пъти по-стар от всички тях взети заедно.Закрилян от бог Шива, Варанаси е свято място, за да живееш и благословено - да умреш.
Настанявам се в Hotel Hindustan International: http://www.hhihotels.com/hotel-varanasi , намиращ се в сърцето на града, на 1 км. от железопътната гара. Хотелът е бутиков, но в него няма нищо подобно освен магазина със сувенири в лобито.

Вземам бърз душ и се отправям на тур с рикша из улиците. Движението е умопомрачително, отвсякъде се чуват клаксони, светят фарове в очите ми и подозирам, че се вдига прах, който аз не забелязвам заради тъмнината. Притеснявам се, че рикшаджията буквално ще ме преобърне на пътя в бързия си ход. По мое желание спираме, за да опитвам от известния паан, от листа на бетел. Най-разпространеният начин за приготвяне е да се намаже листото с гасена вар, чийто калций подпомага усвояването на алкалоидите от бетела и ареката, след което се добавят парченца от ореха и по желание допълнителни овкусители, а понякога и тютюн. Цялата смес се увива в листото и е готова за консумация. Паанът може да бъде сладък, леден и огнен, а последния се запалва преди да го поставиш в устата си. Тайната е, че в листото са увити малки парченца натрошен лед, така че те неутрализират запаленото листо. Този местен деликатес засилва слюноотделянето и еуфорията, в зависимост от насищането си с тютюн и ореха арека. На мен лично много ми хареса т.к. моя бе подсладен и с добавка от кокосови стърготини.

Садху

Докато гледам мъжа, който приготвя моя паан, малкото му прашно ъгловато магазинче, съмнителната на вид кърпа, в която са увити листата от бетел, в ума ми избухват всякакъв род колебания, любопитството ми обаче надделява и след първата хапка в устата ми „избухват“ като малка бомбичка всякакви вкусове, които проясняват съзнанието ми.
За вечеря сме в Shri Annapurna Restaurant – препоръчан ни от собственика на рикшата и изгладнели отрупваме масата с поръчките си – основно вегетариански ястия и то много люти. Определено харесах кухнята на ресторанта, така че на следващия ден завеждам за да почерпя за обяд Риши, нашият екскурзовод, шофьорът ни и Липи, която на сбогуване ми подари пръстена си, за да не я забравя. Всички ние , заедно с десертите платихме около 740 рупии и аз оставих 160 рупии ( малко повече от два долара) бакшиш за персонала.
На следващия ден се събудих в 4:30, за да се приготвя да посрещна изгрева плавайки на лодка по река Ганг.

Варанаси

Паркираме далече от реката и се отправяме пеша към първите гати – стълбичките водещи към реката, които сутрин са празни и изпълнени със спокойствие, преминавайки по улицата през седящи садху, продавачи на гирлянди с цветя, лутащи се свещени крави, улични търговци, просяци, малък брой туристи и индийци отправили се за сутрешното си къпане в Ганг.
За европееца е необичайно да има „мечта“ свързана със смъртта си, но индиеца има - да умре във Варанаси. Ежедневно около 70 000 души се потапят в Ганг, с тази „мечта“ в сърцата си…
Културният сблъсък тук е потресаващ!

Край брега на река Ганг

Докато плаваме с лодката и се любуваме на изгрева на зараждащото се розово слънце на хоризонта, ставаме свидетели на „сутрешния тоалет“ на индийците. Едни се къпят, други перат дрехите си, а деца мият зъбите си с четка и паста и ме подканват да се присъединя и аз. Наблизо е мястото за кремации, където се разпръсква пепелта на мъртвите в реката ( богатите мъртви), докато телата на бедните индийци са оставени да се носят свободно по реката в пътя си към отвъдния живот. За кремирането на едно тяло са необходими между 80 кг. И 160 кг. дърва, което за обикновения индиец е непосилно.

Варанаси

Казват, че преражданията на човешката душа се прекъсват, ако след смъртта си човек бива кремиран във Варанаси, а прахта му разпръсната над водите на  Майка Ганг. Индийците не изгарят пет категории мъртъвци: децата до 10-годишна възраст, свещениците, умрелите от ухапване на кобра, умрелите от дребна шарка и бременните жени. Според индуската религия, тези категории мъртви се считат за избрани и свети. Огънят, с който се запалват телата е свещен и не угасва по никакъв повод – това е огънят на бог Шива.
За индусите реката е свещена, защото има способността да отмива човешките грехове.

Садху

Истината е, че на мен реката ми вдъхва спокойствие, изпълва ме с хармония. Тя е животът и смъртта, денят и нощта, бялото и черното – двете страни на едно цяло!

Същата вечер посещавам след залез Ганга Аарти церемония край брега на реката, за да поднеса на Ганг в дар своето преклонение, смирение, любов и преданост. Вярва се, че Ааарти церемонията премахва болката, страданието, напрежението от ежедневния живот и възцарява благоговението и покоя на божествената благодат. Това е религиозен ритуал, при който пламъка от фитил напоен в свещено масло гхи се предлага като дар на боговете, пеейки мантри и песни възхваляващи съответното божество и по този начин привличащи благословията му върху участниците в церемонията. Всеки елемент в Ааарти има специално значение т.к. произлиза от стар ведически ритуал. Цветята са символ на земята и стабилността на вярата, запалените маслени лампи – съединяването на дух на хората с божествения дух, ветрилата от паунови пера – въздуха и движението, водата – преходността, кърпичките – новото начало, запалените пръчици – чистотата на ума и интелекта, раковините и техния звук – призив към божествата, докосването на пламъчетата в края на службата, на лицето и главата са израз на търсене на благословия от боговете,

Аарти

пречистване на разума, приемане на божествената светлина и насочване на мислите по пътя на доброто. Посредством Аарти всичко материално и духовно се поднася като дар на боговете.
Аарти – Висшата любов към бога – изпълва осъзнато или пък не, всеки един от участниците.  Липи потапя ръцете си във водата на Ганг и поръсва главата си и мен!

Тръгвайки си след ритуала, попадаме отново на шумната улица изпълнена с толкова много недъгави хора, че започва да ми се гади и не мога да превъзмогна чувството, шока, контраста, миризмата, защото една свещен крава е освободила стомаха си точно пред мен… Искам ли да избягам ?!? Да, искам!

Сари от коприна Варанаси

По стечение на обстоятелствата „бягството“ е в магазин за известните скъпи сарита, от коприна Варанаси с бродирани изящни апликации. От коприна се тъкат и картинни пана, като майстора, знае всеки ред от картината наизуст, и брои през колко нишки се сменят цветовете на всеки ред, а чирака, пуска совалката. Този занаят се предава от баща на син, майсторите изучават един мотив за 3-4 години и след това, през целия си живот, тъкат само него. В момента във Варанси има около 70 фамилии, които тъкат по този начин, и това прави тези пана много ценни.

Магазин за сарита

Моят приятел Риши трябва да купи за подарък три сарита – за съпругата му, за майка му и за съпругата на брат му. Липи пък помага при избора, сръчно разгръща платовете и същевременно ме въвежда в изкуството на разпознаване на качествената коприната. Пред очите ми се разстилат шест метрови цветни феерии и ми се иска да си купя не едно, не пет, не десет! Искам всичките сарита, защото цветовете им сияят в багрите си и отразяват красиво светлината върху лицето!

Е, тръгвам си с умопомрачаващо красив оранжево-коралов, огромен шал!
Моят път към отвъдното е постлан в коприна.

11.10.2018

В сърцето на Джайпур

В края на април, в един горещ следобед, имах удоволствието да посетя Hotel Shahpura House разположен на 20 минути от шумните улици на Джайпур - Розовият град на Раджастан. Питате ли се защо града е назован така?!? Розовият цвят е цветът на гостоприемството и е избран от Махараджа Рам Сингх, за да приветства принца на Уелс и кралица Виктория по време на посещението им. 

Пътувам през натоварения джайпурски трафик, комфортно настанена в лимузината, която собственикът на хотела ми изпрати.

Shahpura House не е нищо друго освен кралска покана. Хотелът някога е бил кралската резиденция на махараджата на Шахпура и е покрит с традиционни фрески, гоблени и стенописи от злато. Той принадлежи към една епоха от индийската история, когато славните княжества в Раджастан и останалите региони са управлявани от махараджи, чиито семейни гербове говорят за смелост, вяра и чест. 

Имотът все още е дом на членовете на кралското семейств и вие сте техният почетен гост.

20.05.2018