25.11.14 г.

Прочетено в очите ти!

Слизам от автобуса и се оглеждам за теб ( тогава още не подозирах, че днес ще пиша за теб). Докато обхождам с поглед автогарата, усещам притеснението да ме  обзема и дори един глас нашепва: „ Какво изобщо правиш, момиче?!?”
И точно в този момент те виждам да ми се усмихваш излизайки от чакалнята, по онзи начин, с който нещата стават предопределени.
Как така стана, че пристигнахме по едно и също време, а всъщност и двамата закъсняхме за първоначалните си часове на пристигане с повече от час, поради независещи от нас причини, разбира се ?!? 
В София, в края на октомври валеше сняг. Автобусът напредваше бавно между верижно катастрофирали коли, аварирали тирове, непочистен заснежен път. Негодувах, търсех варианти, умът ми бясно препускаше в черепната ми кутия, докато в един кратък миг разбрах ... и се оставих на случващото се да премине през мен.
Трябваше само за 3 часа и половина да съм пристигнала на мястото на срещата ни, а вече закъснявах с един час и това така ме притесняваше, защото  ми се искаше да те очаровам, да те впечатля, да те направя щастлив, а си казвах : „Как ще стане това, ако го оставя да ме чака незнайно колко дълго в един чужд дъждовен град...”
В същото време твоят автобус бе аварирал някъде преди турската граница ...
В Пловдив „ Гражданска защита” не позволяваше да прекосим града по познатия маршрут, заради придошлата река и ние продължихме да заобикаляме пътища, докато намерим начин да се измъкнем от града и да поемем за Хасково.
Пътувайки очите ми съзираха потопени селца, малки къщички наполовина заляти от придошлата река. 
Бях във филм, в приказка, а дъждът продължаваше да се стича по стъклата на прозореца...
Пристигнах всъщност десет минути след теб. Съдбата ни бе поставила изпитания, които въпреки това ни отведоха до срещата ни по едно и също време.  Това изненада и мен, и теб. Имаше знамение или може би всички търсят знамения...
Бях ти споменала, че винаги идва момент, от който нататък всяка погрешно казана дума или погрешен жест могат да ни променят, да ни отдалечат един от друг, т.е. предупреждавах те, защото не исках да грешиш, защото исках да те харесам.
 Ти обаче бе прочел моите закачки, там където ги пишех и в същия тон ми отговори: „Ще купя за теб кафе, ще ти направя кафе, аз ще бъда твоето кафе.” и с това ме спечели отново – с чувството ти за хумор.
Докато в страната обявяваха Червен код заради наводненията, аз осъзнах, че всъщност Червения код е предупреждение за мен ...
Дъждът има способността да отмие всички предишни докосвания, да изчисти съзнанието ни, да напои сърцата ни, за да останем един пред друг - голи, незащитени, невинни в желанията си.

25.11.2014
Eлена Такева


Няма коментари:

Публикуване на коментар