18.09.12 г.

***


Можеше да изминат още толкова на брой години, колкото изминаха до онзи момент, в който се срещнахме отновопрез една септемврийска събота на все още неискащото да си отиде лято. Броеницата се пренареди.
Можеше все още да не зная отговора на въпроса, който исках да ти задам в онази зимна вечер, когато остави невинното ми младо сърце спряло и без дъх... Но ти седна до мен и ми сподели, сякаш бе чакал именно този момент...
Можеше! Но макар че животът ни повежда по разноликите си пътища, обърква представите ни, желанията ни, опитва се да изтрие чувствата...рано или късно ни връща там, откъдето сме тръгнали. След 28 години – пак на същото място – един въображаем училищен двор.
Питам се какво щеше да се случи, ако не се бяхме разделили? Ако онова момче и онова момиче, които се целуваха в голямото междучасие, бяха останали заедно? Какъв щеше да бъде риска да запазят любовта си?
Слушах гласа ти, докато изричаше думите, които исках да разбера през всичките тези сезони до сега. Много лета, есени, зими и пролети изминаха. Много пъти развявах щастливо роклите си. Много пъти триех сълзите си. Много пъти целувахме други.Много пъти се усмихвахме и плачехме ... за да разберем, че другите нямат значение, че в този миг, в който се видяхме ние бяхме отново онези 16 годишни влюбени.
Времето бе съхранило сърцата ни – моето за теб и твоето за мен. То пазеше ревниво спомена за НАС в гънките на съзнанието си.
И в тази вечер бяхме само аз и ти сред всички други гласове ...

18.09.2012
Елена Такева

Няма коментари:

Публикуване на коментар