17.04.12 г.

Влюбването


„Човек не знае защо се влюбва. Той бива въвлечен и баста!”
Първата ни среща бе в едно от най-известните столични заведения, популярно  с  хубавото си италианско кафе и групата италианци, които неотменно се събираха по масите , за да огледат лятно време преминаващите момичета по улицата, да цъкат с уста, да подвикват “bella” и дори да вдигат саморъчно направени картончета от 1 до 10, за да класират красотата явила им се пред очите.
Докато се уговаряхме къде да се видим и многозначително, макар и шеговито да ми подхвърляше, че той ще е отгоре т.е. на горния етаж, а ако съм искала аз мога да съм отдолу, разбирайте, ако предпочитам ще седнем в самото фоайе на кафенето, аз се опитвах да си го представя, но така и неуспявах.
И така въпросния ден аз пристигнах броени минути преди него. Подозирам, че бе тук малко по-рано и още на входа ме бе забелязал и огледал подобаващо, преценявайки ме, класифицирайки ме…не че аз ненаправих същото по-късно. Щом се настаних телефона ми звънна и приятния му глас ми съобщи , че скоро ще бъде при мен. „Скоро” беше 2 минути. След тях срещу мен се изправи един усмихнат мъж , небрежно хвърли ключовете от джипа  на масата, наведе се през нея и ме целуна. Постепенно на масата се появиха два мобилни апарата, пури, луксозна запалка. Не обичах такива демонстрации, въпреки че обичах усмивки. И си казах – ок, нека бъде по твоите правила. Отворих чантата си и извадих червилото си Yves Saint Laurent , сенките си за очи Dior, слънчевите си очила на Gucci, едно невероятно  красиво огледало с инкрустации и в този момент забелязах въпроса в очите му. „Какво правиш?” – зададе го най-сетне гласно той.
 Намигнах му и отговорих „ Ти извади своите играчки за момчета и аз като възпитано момиче трябваше да ти покажа и моите.” Разсмяхме се. Мисля , че в този момент се харесахме и двамата.
Въпросното заведение се превърна в наше любимо място и там правехме срещите си преди работа, по време на работа или пък след работа. С времето искаше да бъде по-мъдър отколкото можеше да си позволи , когато е с мен, а аз пък всячески не му позволявах.
Малко преди една наша среща, докато го чаках да дойде, казах на сервитьорката, която ме познаваше добре, че искам да ми направи една услуга, когато господинът дойде и си поръча кафе да сложи в чинийката му „ето това късметче” и подадох  приготвеното за целта късметче. Много исках тактично да му подхвърля мнението си …
Беше забавно, защото когато той дойде, моята сервитьорка се появи моментално и го попита: „ Желаете ли кафе?” Изненадан отвърна:”Не, ще пия Кайпириня.” Тя обаче не се предаваше: „ А кафе?” попита отново. И отново отговора беше различен” И един фреш.” Аз наблюдавах готова да се разсмея, забавлявайки се на нейната упоритост и неговото неведение.
За трети път сервитьорката попита: „ Така и не разбрах кафе ще желаете ли?” Победен, моят възлюбен  прие: „ Добре, донесете ми това кафе, за което така настоявате.”
Късметчето беше там – близо до чашката за кафе и канелената бисквитка, а сервитьорката      „небрежно” бе завъртяла така чинийката при сервирането, че погледа се спираше веднага на малката синя хартийка навита на руло. Любопитен какво му е отредила съдбата, Фабио се пресегна, разви листчето, но не успя да преведе написаното и  ми го подаде. Тогава аз със собствения си глас, казах това , което мисля, но което пишеше на късметчето, което бях дала умишлено да му бъде поднесено: „ Да обичаш и да бъдеш мъдър е невъзможно. Това го могат само боговете. Нали не си безсмъртен?!? Живей!”
Истина е, че понякога, някакви съвсем нелогични, малки, незначителни неща променят хода на дните ни. Този път бе за хубаво.

14.04.2012г.
Елена Такева

Няма коментари:

Публикуване на коментар